В интерес на истината историята изобилства с примери за ловци-събирачи, които са виждали с какво се занимават техните съседи — производителите на храни, но въпреки това са се отказали от неговите предполагаеми предимства и са си останали такива, каквито са били. Например аборигените от Североизточна Австралия са търгували в продължение на хилядолетия със земеделците от островите в Торесовия проток (между Австралия и Нова Гвинея). Калифорнийските ловци-събирачи са търгували с други индианци, земеделци от долината на река Колорадо. По същия начин скотовъдците хои, обитавали земите на запад от Фиш ривър в Южна Африка, са търгували със земеделците банту на изток от нея, но самите те никога не са се занимавали със земеделие. Защо?
Затова пък много други ловци-събирачи, влезли в контакт със земеделци, действително са ставали земеделци — но едва след един необичайно дълъг (поне за нас) период на изчакване. Например жителите на най-северните части на днешна Германия са усвоили производството на храни цели 1300 години след като то е било въведено от представителите на линейно-керамичната култура във вътрешността на страната (т.е. само на някакви си 125 мили по̀ на юг). Защо тези крайбрежни жители са чакали толкова дълго? И кое в крайна сметка ги е накарало да променят така радикално бита си?
Преди да отговорим на тези въпроси, трябва да разсеем някои недоразумения относно появата на производството на храни, а след това да преформулираме и самите въпроси. Онова, което действително се е случило, не е било откриването или пък изобретяването на това производство, както може да ни се стори на пръв поглед. Много често дори не е имало съзнателен избор между „производство на храни“ и „лов и събирачество“. И по-точно, във всяка част на земното кълбо, където се е появило това производство, хората, които са го усвоили, очевидно не са били изправени пред такава дилема, нито пък са си поставяли за цел „всестранното развитие на земеделието“, тъй като никога не са били виждали такова нещо с очите си, нито пък са можели да разберат отнякъде в какво всъщност се състои то. Напротив, както ще видим по-нататък, производството на храни е еволюирало като страничен продукт от някои човешки решения, взети, без да се мисли за техните последствия. Тоест въпросът, който трябва да си зададем, би прозвучал така: защо изобщо се е развило производство на храни, защо това развитие е протекло само на някои места и защо е станало по различно време на различните места, а не на някоя по-ранна (или по-късна) дата?
Има още едно недоразумение — че трябва да се прави отчетлива разлика между ловците-събирачи и производителите на храни, защото едните са номади, а другите — уседнали. Колкото и често да правим такива разграничения, истината е по-друга: ловците-събирачи в някои по-продуктивни региони като северозападното тихоокеанско крайбрежие на Северна Америка (и може би Югозападна Австралия) са преминали към уседнал бит, но никога не са ставали производители на храни. Други ловци-събирачи — в Палестина, крайбрежните части на Перу и Япония — са преминали първо към уседнал бит, а после са усвоили и производството на храни, но пък значително по-късно. Уседналите групи вероятно са съставлявали по-голямата част от ловците-събирачи преди петнайсет хилядолетия, когато всички обитаеми земи (включително и по-плодородните) са били населявани единствено от ловци-събирачи — за разлика от днес, когато малцината останали привърженици на този начин на живот са се съхранили само в по-непродуктивните региони, където номадството е и единствената им възможност за оцеляване.
Затова пък има и мобилни групи на производители на храни. Някои съвременни номади от Езерните планини в Нова Гвинея разчистват отделни участъци в джунглата, на които засаждат банани и папая, после се махат оттам, за да заживеят отново като ловци-събирачи, след което се връщат, за да нагледат „нивите“ си и да ги оплевят, после пак се захващат с лов и събирачество, пак отскачат до „нивите“, докато не дойде и време за жътва и за изяждането на онова, което междувременно се е народило на тези сечища. През лятото индианците апачи от Югозападните щати са мигрирали на север, в по-високите участъци, за да се превърнат временно в „уседнали“ земеделци, а през зимата са се връщали в по-ниските участъци на юг, за да бродят и търсят диви храни. Много скотовъдци от Африка и Азия са сменяли редовно биваците си по време на сезонните си миграции, за да разполагат с целогодишна паша за добитъка си. С други думи, преходът от лов и събирачество към производство на храни далеч не винаги е съвпадал с този от номадство към уседналост.