Бадемът е още един удивителен пример за нещо горчиво, което е променило вкуса си при култивацията. Повечето диви бадеми съдържат в изобилие едно химическо вещество, наречено амигдалин, което пък (както вече се спомена) служи за основа на отровата цианид. Само една хапка е достатъчна да убие този, който е бил достатъчно глупав да не се вслуша в предупреждението на горчивия вкус. И така, първият стадий в несъзнателната култивация включва събирането на семена за ядене. Да се чуди и мае човек, че на някой му е хрумнало да събира диви бадеми, че да ги вкара в този първи стадий… Може би ще кажете, че това е една от поредните загадки на човешката психика. Добре, но как все пак е станало?!
Обяснението е, че някое строго индивидуално бадемово дърво случайно е мутирало в един-единствен ген, което му е попречило да синтезира горчивия амигдалин. Само че такива дървета умират в дивата природа, без да оставят потомство, защото птиците моментално усещат каква е хавата и ги опоскват до шушка. Ето че някое любопитно или просто гладно дете, мотало се около първите фермери, е попаднало на тях и си е отбелязало, че има едни по-особени, негорчиви бадеми. (По същия начин европейските селяни и днес разпознават и оценяват по достойнство дъбовете, чиито жълъди са по-скоро сладки, отколкото горчиви.) Тези по-особени бадеми са били и единствените, които първобитните фермери биха посадили — в началото без да влагат особен умисъл в това и най-често на боклука, а след това и в своите овощни градини.
Археологическите разкопки показват, че през 8000 г. пр.Хр. дивият бадем вече е бил култивиран в днешна Гърция. Към третото хилядолетие преди Христа той е бил усвоен и в земите на източното Средиземноморие. Когато египетският фараон Тутанкамон умрял (ок. 1325 г. пр.Хр.), сред храните, оставени му за из път в отвъдното в неговата знаменита гробница, фигурира и бадемът. Сред познатите земеделски култури, чиито диви предци са горчиви или отровни, са перуанският фасул, пъпешите, патладжаните и зелките. Пак някой мутант ще да е покълнал случайно в нужниците на древните пътешественици…
Ако размерът и вкусността са най-очебийните критерии, по които древните ловци-събирачи са селектирали дивите растения, то сред другите се нареждат месестите или лишени от семки плодове, мазните семена и дългите влакна. Дивите тикви не образуват почти никакъв плод около семената си, но ранните фермери са успели да селектират и такива, които са имали не само семки, но са били и по-месести. Още по-рано са били култивирани бананите, в резултат на което се е получил просто един месест плод (без никакви семки). Това на свой ред кара някои съвременни агрономи да запретнат ръкави и да започнат да произвеждат серийно най-различни нови портокали, гроздета и пъпеши, общото между които е, че нямат семки. И това научно „обезсеменяване“ нагледно ни показва как човешката селекция може да преобърне с главата надолу първоначалната функция на един див плод, който в природата е служел просто като помощно превозно средство за разпръсване на семена.
По същия начин в древността са били селектирани много растения заради техните мазни плодове или семена. Сред най-старите плодни дървета, отглеждани в Средиземноморието, са маслините, култивирани около 4000 г. пр.Хр. заради маслото, което съдържат. Култивираните маслини са не само по-големи, но и по-маслени в сравнение с дивите. По същите съображения древните фермери са селектирали и сусама, горчицата, мака и лена, а съвременните учени правят подобни фокуси със слънчогледа, шафрана и памука.
Но преди да се стигне до днешното му приложение, памукът, разбира се, е бил селектиран най-вече заради своите влакна, от които са изплитали тъкани (прототипи на днешните текстилни изделия). Тези мъхнати влакна са всъщност „косъмчетата“ на памучните семена и древните фермери в двете Америки и Стария свят самостоятелно са селектирали разни сортове с по-дълги влакна. В случая с лена и конопа (две други влакнодайни растения, отглеждани още в древността) влакната изникват не от семената, а от стъблото и селекцията е целяла да се получат растения с по-дълги и… по-прави стъбла. Обикновено си мислим, че по принцип сортовете се създават, за да осигуряват повече храна, но ето че една от най-старите ни земеделски култури е именно ленът (усвоен още през VII хилядолетие пр.Хр.). А както знаем, той не става за ядене — от него се прави лененото платно, което си е оставало основният текстилен материал, използван в Европа, докато не са го изместили памукът, а после и синтетиката след Индустриалната революция.