Пример за същата „инхибиционна“ адаптация, чрез която дивите растения постигат желания резултат е, когато те обвиват семената си с по-дебела коричка. Сред дивите растения с подобна адаптация са пшеницата, ечемикът, грахът, ленът и слънчогледът. В дивата природа семената им и досега покълват на няколко етапа. Нека сега се върнем с няколко хилядолетия назад и да се опитаме да си представим какво всъщност се е случило в сферата на вече прохождащото земеделие. Ранните фермери би трябвало да са установили (учейки се от собствените си грешки), че могат да получават по-високи добиви, ако първо разорат и напоят почвата и чак след това да засеят семената. И когато са се научили и на това, семената, които са покълвали скоро след тези манипулации, са се превръщали в растения, чиито семена са можели да бъдат ожънати и засети на следващата година. Но много от „неопитомените“ семена не са покълвали веднага и не са давали никакви добиви.
Между тях обаче е имало и някои случайно мутирали индивиди, чиито семена са били лишени от твърдата коричка и другите подобни „предпазители“. Всички тези мутанти са покълвали като по команда и са давали обилна жътва от мутирали семена. Ранните фермери не са можели да не забележат разликата (по същия начин, както са забелязвали и селективно са беряли по-едрите ягоди). А това е означавало да включат в цикъла сеитба-растеж-жътва-сеитба само мутантите. Подобно на промените в разпръсването на семената, така и тези промени в предпазните механизми са особено характерни за пшеницата, ечемика и граха, а и много други посеви, и ги отличават от техните диви предци.
Оставащият основен тип промяна, невидима за ранните фермери, е касаел възпроизводството на растенията. При отглеждането на посеви често се появява следният проблем: някои мутанти са още по-полезни за хората (примерно защото имат по-големи или не толкова горчиви семена). Но ако тези апетитни мутанти се кръстосат с нормални растения, мутациите незабавно ще се разсеят или ще изчезнат напълно. Как тогава първобитните земеделци са успели да ги съхранят?
Ами много просто — растенията се възпроизвеждат сами, при което мутацията автоматично се запазва. Това важи най-вече за тези, които се възпроизвеждат вегетативно (от грудката или коренището на растението-родител) или пък са хермафродити, които могат да се самооплождат. Да, но огромното мнозинство не се възпроизвеждат по този начин. Те са или хермафродити, които обаче не могат да се самооплождат и затова са принудени да се чифтосват с други хермафродити (на принципа „твоята мъжка част опложда моята женска и обратното“), или пък развиват отделни мъжки и женски растения, подобно на всички по-нормални бозайници. Първите се наричат „несъвместими“ или „не-самодостатъчни“ хермафродити, а вторите — двудомни. Но и в двата случая това е било лоша новина за древните фермери, защото са се лишавали от любимите си мутанти, без да разбират защо.
Решението е включвало още един тип невидима промяна. Всъщност на самото възпроизводство на растенията действат безброй мутации. Някои мутанти връзват плод, без дори да са били опрашени, с което стигаме и до днешните банани, грозде, портокали и ананаси без семки. Някои мутирали хермафродити губят споменатата „несъвместимост със самите себе си“ и започват чевръсто да се самооплождат — пример за този процес са много плодни дървета като сливата, прасковата, ябълката, кайсията и черешата. Някои мутирали лози, които в нормалния случай са двудомни, също се превръщат в самооплождащи се хермафродити. Благодарение на всички тези процеси древните земеделци, които естествено едва ли са разбирали репродуктивната биология на растенията, са успявали в крайна сметка да създадат и полезни „сортове“, които действително са ги изхранвали и си е струвало да се присаждат — за разлика от първите и уж много обещаващи диви мутанти, чиято първоначална плодовитост бързо е потъвала в забравата…
С други думи, древните земеделци са селектирали бъдещите си сортове на базата на точно определени растения — като са отчитали не само такива ясно осезаеми параметри като размера и вкуса, но и някои по-незабележими достойнства като механизмите за разпръсване на семената, кълновите предпазители и репродуктивната биология. В резултат на това различните растения са били селектирани по доста различни и нерядко дори противоположни съображения. Някои от тях (като слънчогледа) са били подбирани заради много по-едрите семки, докато при други (като бананите) решаващи са се оказали тъкмо по-малките или направо никакви семки. Марулята е била селектирана заради пищните си листа, които са компенсирали липсата на семки и плодове, а тиквата, която едва ли може да се похвали с особено интригуващо „озеленяване“ — заради месестите плодове. Особено поучителни са случаите, в които някой растителен вид е бил селектиран по различно време и по различни съображения, в резултат на което са се получили и някои доста различно изглеждащи сортове. Кръмното цвекло, което в началото е било отглеждано в Месопотамия заради листата му (подобно на една днешна негова разновидност, известна като чард), по-късно е привлякло вниманието на хората с вкусовите качества на грудката си, а накрая (през XVIII в.) — и със съдържанието й на захар (и така се е получило захарното цвекло). Предците на днешните зелки, които в началото най-вероятно са били събирани заради маслените си семки, са били подложени на още по-драстична диверсификация — тях са ги селектирали било заради листата (съвременното стандартно зеле и по-къдравият му събрат кейл), било заради стъблата (алабашът), било заради пъпките (брюкселското зеле) или пък цветчетата (карфиолът и броколито).