Оказва се, че най-ранните близкоизточни земеделски растения — например пшеницата, ечемикът и грахът, одомашнени още преди десет хилядолетия — са произлезли от диви предци, предлагащи много предимства. Самите предци вече са били ядивни и са давали високи добиви в диво състояние. Отглеждането им е било лесно, тъй като е било достатъчно да засеят семената им или да ги присадят. Растели са бързо, което е означавало, че са можели да бъдат ожънати само няколко месеца след сеитбата — едно несъмнено предимство в очите на онези правещи първите си стъпки фермери, които още са били на границата между ловуващи номади и уседнали селяни. Можели са да складират реколтата, без да се притесняват, че ще се развали бързо — за разлика от много други по-късно създадени земеделски култури като ягодите и марулите. Повечето от тези растения са били и самоопрашващи се, което ще рече, че не са имали проблеми с възпроизвеждането си и са предавали гените си непроменени, без да се налага да ги хибридизират с други варианти на същия вид, които обаче не са толкова полезни за хората. И накрая, техните диви предци са изисквали и много малки генетични промени, за да се превърнат в посеви — например пшеницата, която току-що е била мутирала, за да не отръсква класовете си, но затова пък е покълвала едновременно и бързо.
Следващият стадий в развитието на земеделието е включвал първите плодни и орехови дървета, култивирани през IV хилядолетие пр.Хр. Сред тях са маслината, смокинята, фурмата, нарът и лозата. За разлика от зърнените и шушулковите растения, тук трябва да минат поне три години от засаждането им, за да започнат да дават храна, а и постигат пълната си продуктивност след около десетилетие. Това ще рече, че отглеждането им е било възможно само за хора, които вече изцяло са преминали към уседнал бит. Но пък точно тези плодни дървета са били и най-лесни за култивация. За разлика от някои по-късно усвоени дървета, тези безпроблемно са покълвали (и израствали) от присадени клонки, както и от семена. Фактът, че е достатъчно да отрежеш една миниатюрна клонка, да я забучиш в земята и да си знаеш, че тя ще „върже“, крие и други предимства — например земеделецът, който вече е открил в природата някое по-плодовито дърво, може да бъде сигурен, че всичките му потомци (не на земеделеца, на дървото) ще бъдат също толкова плодовити.
Третият стадий е включвал някои плодни дървета, които са и доста по-трудни за култивация — например ябълката, крушата, сливата и черешата. В случая отрязаната клонка не върши работа. Чиста загуба на време и труд ще е да посееш семената им и да очакваш, че от тях ще поникне цяла горичка, тъй като потомците и на най-перспективните представители на тези видове варират много помежду си и няма гаранция, че след време също ще се отрупат с вкусни плодове. Тук се налага да се използва една много сложна техника за присаждане на пъпки и прилежащите им стъбла (т.нар. „ашладисване“), която е била развита в Китай на един доста късен етап от развитието на земеделието. Това е един доста трудоемък и пипкав процес, чиито основни принципи явно са били открити с цената на продължителни и сложни експерименти. Искам да кажа, че в случая едва ли е било достатъчно някоя номадка да се изходи на мястото, което е ползвала като нужник, за да установи на следващия път, че там вече е изникнала изящна фиданка (че и отрупана с плодове). Нека не надценяваме ролята на нужниците…
Много от тези късно култивирани дървета са предлагали цял куп проблеми, тъй като дивите им предци не са проявявали абсолютно никакъв интерес към самоопрашването. Трябвало е да ги „съешават“ (чрез кръстосано опрашване) с други дръвчета, принадлежащи към генетично различен вариант на същия вид или да присаждат целенасочено такива генетично различни разновидности или пък просто да засяват в градината мъжките и женските растения в близост едно до друго. Всички тези проблеми са отложили култивацията на ябълката, крушата, сливата и черешата почти до класическата епоха. Горе-долу по същото време обаче се е появила още една група култивирани растения, които не са изисквали чак такива къртовски усилия. В началото всички те са били просто бурени, покълнали по вече напълно съзнателно обработваните земеделски площи. И сред тези посеви, започнали кариерата си като бурени, са ръжта, овесът, ряпата (и репичката), цвеклото, празът и марулята.
Тази последователност важи за Близкия изток, но сходни (поне донякъде) процеси са протичали и навсякъде другаде в света. По-конкретно близкоизточната пшеница и ечемик са представители на онзи клас растения, наричани житни (макар и да са част от семейството на тревите), докато близкоизточният грах и леща са от класа на бобовите и влизат в семейството на шушулковите, наред с добре познатия ни фасул. Житните притежават ценното качество да растат бързо, имат високо съдържание на въглехидрати, а и могат да предложат напълно приемлива храна (понякога близо тон) само от един хектар обработваема площ. Благодарение на всичко това житните днес осигуряват над половината от калориите, консумирани от човешките същества и включват пет от водещите дванайсет земеделски култури в света (пшеницата, царевицата, оризът, ечемикът и соргото). Много житни култури имат ниско съдържание на протеин, но това се компенсира от бобовите, в които протеинът най-често е 25% (при соята — и 38%). В този смисъл житните и бобовите осигуряват повечето съставки на една балансирана диета.