Ситуацията в Мезоамерика е била коренно различна: естествената среда е предлагала само два вида животни, подходящи за доместикация (пуйката и кучето), чието месо пък е било доста по-малко хранително от това на кравата, козата, овцата и свинята. Колкото до царевицата, или основната зърнена култура в региона, вече споменах, че култивацията й е била доста сложен и най-вече бавен процес. В резултат на всичко това доместикацията не е могла дори да започне по тези места до 3500 г. пр.Хр. (като и тази дата е доста условна), а и самото начинание е било предприето от хора, които все още са били скитащи ловци-събирачи, а усядането им в селища е станало едва към 1500 г. пр.Хр.
Докато обсъждахме предимствата на Плодородния полумесец, способствали за ранната поява на производство на храни, не ни се наложи да изтъкваме някакво предимство и на самите хора, живели някога по тези земи. Доколкото ми е известно, досега никой не е изтъквал (поне на сериозно) някакво по-отчетливо биологично предимство на хората от този регион, което би могло да е оказало и решаващо влияние върху местното производство на храни. Затова пък видяхме, че многобройните характерни особености на този регион, свързани най-вече с климата и естествената среда, предлагат и едно достатъчно убедително обяснение.
„Пакетите“ със земеделски култури, появили се на местна почва в Нова Гвинея и днешните Източни щати, са се отличавали и със значително по-малък потенциал. Тогава дали обяснението не се крие в самите хора, живели в тези ареали? Но преди да се насочим към тях, нека първо се спрем на два взаимно свързани въпроса, касаещи всички онези ареали в света, където никога не е възниквало производство на храни и не се е стигало до какъвто и да било „пакет“ със земеделски култури. Първо, дали ловците-събирачи и начинаещите фермери са познавали обстойно наличните местни диви растения и евентуалното им приложение или просто са пренебрегвали потенциалните предци на ценни земеделски култури? И второ, ако наистина са познавали местните растения и животни, дали тези познания са можели да им помогнат да одомашнят най-полезните налични видове или някои културни фактори са им попречили да го сторят?
Колкото до първия въпрос, има цяло едно поле на науката, наречено етнобиология, което изучава именно познанията на отделните народи за дивите растения и животни, срещащи се в естествената им околна среда. Изследванията от този тип се съсредоточават главно върху шепата съхранили се ловци-събирачи в света, както и върху онези земеделски общности, чийто бит все още зависи най-вече от дивите храни и естествените продукти. Самите изследвания показват, че тези хора са нещо като ходещи енциклопедии по естествена история, боравещи с хиляди названия (на съответния местен език) на растителни и животински видове и притежаващи детайлни познания за техните биологични характеристики, разпространение и евентуално приложение. Когато такива етнически общности започват все повече да зависят от одомашнените растения и животни, това традиционно знание постепенно губи стойността си и накрая изчезва, за да се стигне и до днешните купувачи в супермаркета, които не могат да различат — представяте ли си?! — диво тревисто от диво бобово.
Ето и един типичен пример. През последните 33 години, докато провеждах биологични изследвания в Нова Гвинея, аз бях постоянно в компанията на новогвинейци, които все още използваха екстензивно диви растения и животни. Един ден, когато с моя спътник от племето форѐ примирахме от глад в джунглата, тъй като друго племе бе отрязало пътя ни за връщане в базовия лагер, още един форѐ се появи в бивака ни с цяла торба, пълна с набрани от самия него гъби, и започна да ги пече. Най-сетне храна! Точно тогава обаче ме осени и една пренеприятна мисъл: ами ако гъбите са отровни?
Търпеливо обясних на двамата си спътници онова, което бях чел за гъбите — че някои от тях са отровни и че дори опитни гъбари понякога се дънят фатално, защото не са могли да различат безвредните от опасните екземпляри. Така де, може и да сме гладни, но струва ли си да поемаме такъв риск? В този миг моите спътници кипнаха от яд и ми казаха да си затварям устата, защото и те имали какво да ми обяснят. Какво съм си въобразявал аз? От две години съм ги тормозел да ми казват имената на всякакви дървета и птици и съм приемал безпрекословно информацията, която ми подавали, а сега съм си позволявал да ги обиждам, че не различават гъбите. Хайде де!… А колкото до „опитните гъбари“, дето се тровели, това очевидно били американци, защото само американец можел да бъде толкова глупав, че да налети на някоя отровна гъба и да я изяде. Лекцията продължи с подробните описания на 29 вида ядивни гъби, всяка от които си имаше отделно название на езика форѐ и всеки що-годе нормален човек трябвало да знае къде да ги търси в гората и как да ги разпознава. Тази специално, та̀нти, растяла по дърветата и не само че ставала за ядене, ами била и много вкусна.