— Аха, ясно. „Палубен майстор“. Миеш ли лодката на Дейви Бърн?
Мъжът поклати глава.
— Тц, той няма лодка. „К. Д.“ е на Хенри Джордан.
— „К. Д.“ — повтори Бош. — Коя е тя?
— През девет-десет лодки оттук. Минал си точно покрай нея. „Каламити Джейн“.
— А, да, видях я.
— Дейви може да се прави на собственик пред туристите, но Хенри си е запазил по-големия дял. Знам го със сигурност.
— Значи Дейви е само инвеститор?
— По-скоро наемен работник. Но за това ще трябва да питаш Хенри, когато се върне.
— Откъде?
— Нямам представа. Ще ми подадеш ли захранващия кабел?
Бош се огледа и видя дебел жълт електрически кабел, навит и окачен на една кука, стърчаща от стоманена греда. Гредите крепяха навес от гофрирана ламарина, който минаваше покрай редицата лодки. Единият край на кабела бе включен във високоволтов контакт. Бош откачи намотката, разви част от нея, после хвърли останалото долу на Палубния майстор. Мъжът отнесе другия край до една електрическа букса под планшира и го включи.
— Та значи — каза Бош, — от колко време го няма Хенри?
— Ами близо година, струва ми се — каза Палубния майстор. — Чух, че взел парите на Бърн и казал „До скоро“. После с жена му тръгнали на околосветско пътешествие и оставили Дейви да работи с лодката, да живее в плаващия му дом, всичко. Сладка сделка, мен ако питаш, ама не ми влиза в работата.
— Какво е „плаващ дом“?
— Къща върху водата. Оттатък моста, на Завоя на Гарисън, има яхтклуб. Там са всички плаващи домове, включително този на Хенри. Много от тукашните собственици на лодки живеят там, така могат да идват пеш на работа.
Бош кимна и каза:
— Готино. Случайно да знаеш кой е плаващият дом на Хенри?
— За адреса ли питаш? Не — отвърна Палубния майстор. — Но има пиратско смайли на покрива.
Бош не беше сигурен какво означава това, но не поиска разяснения.
— Ще го познаеш, като го видиш — каза Палубния майстор. — Ти да не си ченге или нещо такова?
— Нещо такова — отвърна Бош. — Откога се занимаваш с това, да работиш по лодките?
— Бързият отговор е „цял живот“. Но ако имаш предвид тук, на пристанището, от седем-осем години.
— А Дейви Бърн откога е тук?
— Тук ли? Определено дойде след мен. Може би преди шест години. Помня, защото старият Хенри си търсеше съдружник и аз се опитвах да събера нужните пари. Но после се появи Дейви Бърн и ме изпревари. И досега не знам как. Уж беше загубил всичко с онази кръчма, дето я въртеше, преди да дойде тук.
— Чух за това.
— Да, не могъл един бар да управлява и изведнъж ми цъфва тук и си мисли, че знае всичко за лодките и риболова.
Бош кимна. Вече имаше ясна представа защо Палубния майстор е толкова кисел.
— Значи викаш, че Хенри го няма близо година?
— Не знам точно, но поне осем-девет месеца — отвърна Палубния майстор. — Уж щели да обиколят всичките седем континента. Но това го казва Дейви Бърн.
— Благодаря ти за помощта. Слушай, би ли ми направил една услуга? Ако видиш Дейви, недей да споменаваш за мен.
— Не бери грижа. Изобщо не говоря с него.
Бош тръгна обратно покрай лодките към колата си. Слънцето се беше спуснало ниско. Залезът щеше да настъпи скоро. Той бе планирал да е на Малъри, Меката на залезите на Кий Уест, за емблематичния за острова момент, но се чувстваше наелектризиран от мисълта, че може би знае къде е Финбар Макшейн. Утре пак щеше да има залез. Ако той още беше тук, за да го види.
Платното за паркиране бе еднопосочно. Преведе го под моста, а после до входа на друго пристанище. Той видя рампи за лодки, а зад тях — плаващи домове, събрани във водата като морско село. Повечето имаха по-малки моторници с поплавъци, вързани към задните им пристани и палубите им. Плаващите домове бяха двуетажни, боядисани в пастелни цветове, разположени върху шлепове и навързани заедно, за да образуват обща колония.
Преброи осем къщи, редящи се навътре в залива. Предпоследната имаше наклонен сив покрив с голямо жълто усмихнато личице, нарисувано на него. Беше с черна превръзка на окото и червена кърпа за глава с череп и кръстосани кости. Стените на къщата бяха в същия жълт цвят, а на задната веранда бе вързана малка моторница.
Паркингът пред плаващите домове бе препълнен. Наложи се Бош да паркира на следващия и да се върне пеш. Коляното започваше да го наболява отново, но той бе оставил шишенцето „Адвил“ в хотелската си стая. Докато стигне до рампата към плаващите домове, вече куцаше.
На трапа, водещ надолу, нямаше охрана. Бош се хвана за парапета и внимателно заслиза по стръмната рампа, докато не стъпи на широкия равен бетонен кей, който свързваше всички плаващи домове.