Борис Виан
Пустият път
I
Един млад мъж щеше да се жени. Завършваше курсовете за надгробни мраморни плочи и разни такива. Беше от добро семейство, баща му завеждаше отдел „К“ в топлофикацията, а майка му тежеше шейсет и седем килограма. Живееха на улица „Двамата братя“ номер 15, където за съжаление тапетите на столовата не бяха сменяни от 1926 година и представляваха портокалови портокали на прускосин фон, а това е грозно. Днес човек не би сложил нищо подобно, пък дори и на друг фон, по-светъл например. Той се казваше Фидел1, а баща му Жюст2. Майка му също си имаше име.
Както всяка вечер, той взе метрото, за да отиде на лекции, с надгробен камък под мишница и куфарче с инструменти. Купуваше си кушет заради камъка, за да избегне киселите забележки, които можеха да разядат полираната повърхност на варовика и които човек често си навлича, ако пътува с много багаж в обикновен вагон.
На спирка Данфер—Рошро в същия вагон се качи един негов колега от горния курс. Носеше надгробен камък с по-големи размери и освен това красив кръст с виолетови перли в плетена чанта. Фидел го поздрави. Дисциплината в курса беше строга, всички трябваше да носят черни костюми и да сменят бельото си два пъти седмично. Трябваше също да се въздържат от неприлични прояви, като да ходят без шапка или да пушат на улицата. Фидел му завиждаше за виолетовия кръст, но годината напредваше и след два месеца той също щеше да премине в горния курс. Тогава щеше да разполага с големи надгробни камъни, с два перлени и един гранитен кръст, които нямаше право да носи вкъщи. Материалът се водеше на директора, предвид значителната му стойност, а на курсистите бе разрешено да разработват вкъщи някои естетически проблеми, за да усвоят до съвършенство предаденото в курса. Първата година изучаваха мрамори за деца до тринайсет години, после получаваха достъп до категория юноши и накрая, третата година, работеха над гробове на възрастни, най-интересните и разнообразни. Става дума, разбира се, за теоретични занимания: обучението беше насочено към изработването на проекта и разполагането на камъните, с изпълнението в материал и по дадените размери се занимаваха курсистите от специалност „Изпълнение“. Училището имаше свое пласментно бюро и по принцип издържалите дипломните изпити възпитаници биваха разпределяни на двойки проектант и изпълнител, като ги избираха по сходство и чрез серия тестове, изготвени по методите на Парижкото транспортно дружество. Проектантът изучаваше и търговската страна на занаята, както и взаимоотношенията с клиентите, а това налагаше необходимостта от съвършено благоприличие в облеклото и обноските.
Двамата курсисти слязоха заедно на спирка Сен-Мишел и тръгнаха нагоре по булеварда. Със специално разрешение на Клюнийското абатство училището се помещаваше в руините на термите на Юлиан Апостат3 и една част от обучението се провеждаше нощем, на открито сред руините, за да бъдат поставени възпитаниците в най-благоприятните за възприятие условия, необходими за разцвета на една модерна и изтънчена надгробна естетика.
Наближаваха руините, когато се разнесе погребален камбанен звън и те ускориха крачка, за да стигнат навреме.
II
В полунощ ги пускаха за около час и курсистите използуваха това време, за да подишат свеж въздух сред руините, увлечени в разчитането на староеврейските надписи на надгробните плочи, с които термите на Юлиан изобилстват.
През шейсетте минути почивка им беше позволено и на пийнат по нещо в барчето на съседния музей, което държаха клюнийските абати Лазар Уейл и Йозеф Шимонович. Разговорът с тези мъже, плодовит и богат на знания за ваянето на мрамор и оригинални разсъждения от всякакво естество, очароваше във висша степен прилежния Фидел, чиято мисъл се откъсваше от камъните единствено за да се насочи към очертанията на един прелестен образ — неговата годеница Ноеми.
Ноеми, чийто баща беше инспектор, а майка й все още добре запазена, живееше скромно в дванайсетстаен апартамент на булевард „Сен-Жермен“, на втория етаж, имаше две сестри на нейната възраст и трима братя, единият от които беше с година по-голям и затова го наричаха по-големия брат.
Понякога Ноеми идваше в барчето на музея, за да навести годеника си под бащинския поглед на Йозеф Шимонович и двамата младежи си разменяха нежни обещания, докато пиеха по чаша „Crave’s Chost“4, гордостта на Йозеф. Обикновено на възпитаниците се разрешаваше само черно кафе с капка мляко, но правилникът допускаше някои малки отстъпления без тежки последствия за моралното им здраве, а те пазеха достойнството си неопетнено.
3
Отстъпник (лат.), римски император от IV век, правил безуспешни опити да възстанови езичеството. — Б.пр.