Беше изминал осемдесет ярда, когато чу едновременното глухо тупване на хвърлените по земята одеяла и шумоленето на еленова кожа, докато бегачите сваляха набедрениците си. Беше изминал двеста ярда, когато земята затрепери от стъпките на воините. Не посмя да се обърне, за да не се забави. Вместо това разшири крачката дотолкова, че всъщност бягаше, за да догонва краката си. Колтър разбираше колко нелепо е всичко това: колкото по-дълго бяга, толкова по-дълго щяха да го измъчват чернокраките, когато го хванат. Беше въпрос на чест, а не израз на злоба.
Но, разбира се, мислеше си той, аз не мога да се надявам да поддържам това темпо.
И все пак част от него вярваше, че може. Дивият човек, който беше дръзнал да измине петстотин мили сам посред зима, по труднопроходими местности, заснежени върхове, понесъл пакет с шила, мъниста, цинобър, игли, ножове и тютюн, за да търгува с племената. Надбягваше се с мандани, хидатса и абсароки3, често излизаше победител. Но предишната зима приятелят му Едуард Роуз нямаше такъв късмет: загуби по-голямата част от носа си, отхапан при някаква свада, а на челото му имаше грозен белег: един воин го беше ударил със запален сноп борови пръчки. Роуз беше човекът, който научи Колтър как да бяга бос, как да се преструва, че куца като ранен заек, и щом другият бегач се опита да го изпревари, да сломи духа му с дълга и силна крачка.
Страстта на Колтър към лишенията вече се беше превърнала в легенда. Един от писарите на Луис и Кларк го беше нарекъл „двойникът на Даниел Буун“ Колтър сумтеше, като се сетеше за това. Ако изобщо беше двойник на някого, то това беше Микая, шотландският му дядо от Ирландия, който в отряда на Стюарт във Вирджиния беше казал, че винаги можеш да хванеш птица, ако посолиш опашката й. Птиците, казваше Микая, са ми също толкова близки, колкото и мечките, вълците или индианците.
Той почувства как в гърдите му се надига огън. Първият признак на изтощение. Краката му бяха покрити със сребрист мъх от бодливите трънчета, разхвърляни сред сухата трева. Топуркането зад него беше започнало да отслабва, той чуваше множеството крака далече зад себе си, а стъпките на тези, които тичаха най-близо, се чуваха все по-ясно. Те бяха най-бързите. Рискува да хвърли бърз поглед през рамо и видя трима слаби мъже точно зад себе си. Зад тях — светлокафяв облак от прах, останалите седемстотин. Все пак беше оставил по-голямата част от племето на известно разстояние зад себе си. Но той много добре знаеше, че дори това можеше да е номер. Понякога пращаха спринтьорите напред. Така вълците преследват плячката си: когато най-бързият изостане, еленът вече е твърде уморен, за да избяга от другите в глутницата.
Колтър знаеше, че за да издържи на болката, трябва да се прояви като най-жилав, най-силен, трябва да ги накара да мислят, че е нещо повече от тях. Обикновено на състезание той тичаше зад предния бегач, по този начин имаше предимството, че друг пори въздуха вместо него. Накрая, когато дойдеше моментът, той го изпреварваше, прелиташе покрай него като адски пламък. Веднъж излязъл начело, Колтър увеличаваше дяволската си крачка, превръщаше я в яростен спринт. Това продължаваше половин миля, или повече, колкото беше нужно, за да изтощи тичащия след него. Цял живот беше печелил. Веднъж Мериуедър Луис беше казал: „На Колтър никога не се налага да възстановява силите си. Той просто не ги губи.“
Но тук, на Джеферсън Форк, докато тичаше, за да спаси кожата си, Джон Колтър нямаше избор. Смъртта беше по петите му. Вече беше изминал една миля, като поддържаше преднина от около сто ярда. Тримата нямаше да се откажат, Колтър знаеше това. Следваха го неотстъпно, бягаха като антилопи. Той ги видя, или си представи, че ги вижда с тила си: грациозната мускулатура, индианската крачка, която не знае умора.
От друга страна, той беше доста напред — но това не беше достатъчно, трябваше да избяга от преследвачите, да сломи духа им. Те напредваха и знаеха това, но щяха да изчакат подходящ момент, за да го притиснат. Засега изучаваха раменете и гърба му, опитваха се да намерят някаква слабост в краката му, някаква незабележима погрешна стъпка. Колтър, който отчаяно се нуждаеше от някаква хитрина, усети как силите му се топят, металния вкус в устата, ударите на сърцето, огъня, който гореше в гърдите му. Знаеше, че бяга бързо. И все пак не можеше да се надява да остане жив, ако се забави. Ако изобщо имаше някакъв шанс, трябваше да изтощи бегачите, да ги принуди да изоставят това типично индианско бягане на дълги подскоци, да им покаже, че няма да се умори.