IX
Колтър
Колтър потрепна при вида на светлината, която влизаше в тъмното скривалище. Погледът му блуждаеше из безпорядъка, унищожените неща на някакъв забравен планинар. От обраслите с корени стени до хлътналия покрив скривалището беше една дупка, просмукана от подпочвена вода. Той беше в средата, капките падаха върху него.
Как е попаднал тук?
Прокара вяло ръка през лицето си, напипа наболата брада. Гърдите и краката му бяха покрити с някакво одеяло в окаяно състояние, с изрязани дупки за ръцете. Прокара пръсти по влажната вълна. Знаеше, че трябва да е благодарен, защото одеялото и скривалището му бяха спасили живота.
Приглушен вътрешен глас: Кой си ти?
Известно време не последва отговор.
И все пак той беше нещо.
Опипа черепа си. Той му каза само, че косата му е прекалено дълга, и все пак чиста, като че ли наскоро измита. На челото му имаше белег, студен като лед. Може би от изгаряне, не можеше да си спомни. Костите го боляха, но не знаеше от какво. Бузите и челюстта му бяха обрасли с брада. Безобидна, като се изключи сърбежът. Набраздените му крака бяха почти излекувани. Ходилата явно бяха използвани като стенобойни машини, ноктите бяха изпочупени, а пръстите изприщени.
Лежа дълго. Мислеше си за окаяното състояние, в което се намира — винаги ли е бил така? Не знаеше. Знаеше само, че е нещо, което балансира нещо друго, неизвестно. Бог или съдбата го държеше в дланта на света. Неговите прадеди на островите бяха наричали своя бог, който не беше никой друг, а съдбата, с името Уирд6 — така му беше казал веднъж баща му. Той чешеше брадата си и се зачуди дали сега старият Уирд го гледа отнякъде. Или дали Уирд, без глава и без тяло, не беше нищо друго, освен последователност от предопределени стъпки, в които жалките и безпомощни хора се опитват да стъпват, препъват се и падат, докато се опитват да направят следващата крачка.
Но сега не можеше да прави нищо друго, освен да се опита да се измъкне, преди тази купчина кал да се е срутила над главата му. Той изстена и седна, подпрян на лакти. През дупката, която служеше за вход на скривалището, се виждаше слънцето. Наблизо се чуваше шуртенето на вода по скалите…
Не е ли бил вече на планината? И не беше ли?… Мислите му секнаха. Той запълзя по пръстения под, загледан в купчината развалени вещи, сандъчета с барут, мокри, замръзнали, отдавна предадени на земята. Останалото от няколко ръждясали брадви и свредели беше незначително — съсирена плацента от ръжда. Рендета, пили, всички покрити с ръжда; буренца с храна, която някога е ставала за ядене, сега изядена от мишки, вмирисана; мечи кожи с подстригана козина, сухожилия, все още запазени, може би някъде беше останал и чифт мокасини. Той погледна още веднъж подутите си боси крака. След това се обърна към нещата, натрупани в скривалището — пощаденото от ръждата сега беше обгърнато от огромни бели корени, дебели змиеподобни пипала, които се бяха примъкнали в скривалището и бяха проправили пътя на стичащата се отгоре подпочвена вода.
Внезапно, рязкото почукване на юмрука на Паметта…
… Спомням си как складирах тези неща, купчини зимни запаси, подавах ги отгоре през дупката на Потс, а той мърмореше отдолу в тъмното като тенджера вряща меласа.
А с името Потс дойде и цялата картина за собственото му аз, кой е и какво прави.
Той се подсмихна, вече разбрал кой е. Да проверим. Последен прякор: Сийкеда. Последно занятие: трапер. Предишно занятие: ловец. Причина за съществуване: оцеляване. Причина за оцеляване: да съществува.
Доволен, той изпълзя от дупката на слънце и веднага примижа заслепен. Закри очите си с ръце и започна да надзърта измежду пръстите си, малко по малко, доколкото болката му позволяваше.
По дяволите, чувствам се като старец…
След това: На колко години съм? Не съм сигурен… На колко зими, казваха кроу…
Той започна да брои, обърка сметката. Трийсет и четири, може би трийсет и шест.
Опита се да издърпа суровата меча кожа, по чиято сиво-синя повърхност тук-там стърчаха кичури козина. Уви, тя не можа да се провре през дупката. Колтър изруга и я пусна обратно в мрака.
Това съм аз, одеяло на гърба, нож на колана…
Той седна под топлото есенно слънце и изчака очите му да свикнат със светлината. Точно зад скривалището бучеше реката, пълна с вода от разтопените снегове. Виеше се между смърчовете и изчезваше зад един завой. Тогава до ушите му дойде отчетлив, силен пукот от дърво. Погледна нагоре и видя сноп от сипеща се от небето жарава. Нагоре по склона на планината над буйната река гореше един мъртъв смърч.
6
Уирд — понятие, олицетворяващо съдбата у скандинавските народи. Смятало се е, че Уирд е еманация на върховния бог Один. — Бел.прев.