Истината бе, че същинското преследване на Джон Колтър едва сега започваше. Това, че досега на два пъти успя да се измъкне, си беше техен късмет, не негов. Играта продължаваше, залогът бе животът на Колтър.
Той знаеше, че да почива тук, край реката, да храни душата си със слънцето и с приятелските лица на елените е опасно пилеене на време, но не можеше да направи нищо. Нещо в него знаеше, че те са след него, че губи ценно време, че скоро може да стане твърде късно. И, дявол да го вземе, това чувство му харесваше.
След като яде прерийни ябълки, той се върна при реката и огледа лодката. Забеляза, че вече просмуква твърде много вода. Това му напомни, че най-добрата лодка на Луис се беше оказала абсолютен провал. Рамката бе направена от ковано желязо, нейната направа им отне седмици. Тежката лодка пропускаше по всички шевове. След това, същия ден, когато лодката потъна, дойде лошото знамение — счупиха се тринадесет дръжки на брадви. Новите, направени от дива череша, не бяха толкова добри. През целия ден хората гледаха иззад рамо.
Колтър се отърси от спомена и отново пое на юг по реката, като се ориентираше по височината на слънцето. Откритите ливади по бреговете станаха по-широки. Бодливите храсти цъфтяха с восъчни жълти и виолетови цветове. Над реката надвисваха слънчогледи, също цъфнали, и Колтър забеляза изобилието от сладки треви, диви краставици и всевъзможни бурени. По тези ниски места земята още задържаше частица от лятото и растящите неща, които радваха окото му, бяха в изобилие. Трудно беше да повярва, че животът му е в опасност.
Няма да гладувам, не и тук, в никакъв случай.
Боровете постепенно се изместиха от широколистни дървета, а след това от високи бъзови храсти. Широките низини постепенно се превърнаха в тучни ливади, признак за големите равнини, които се простираха на юг. Докато гребеше, забеляза видри и мускусни плъхове. На всеки плитък участък се натъкваше на жертвите на реката: елени, антилопи и бизони, подхванати от бързея, които не са могли да се изкачат по хлъзгавия бряг. Веднъж, докато гребеше по средата на течението, той видя мечка гризли, която надничаше иззад оголените ребра на удавен лос. Белезникавото лице на мечката беше изцапано с кръв. Мечката вдигна лапа, не толкова заплашително, колкото любопитно. Колтър вдигна гребло, сякаш поздравяваше колега гребец, след което изчезна зад завоя.
Преди три години Луис беше застрелял едно от тези величествени животни. То го беше последвало във водата, тупаше с лапи, сякаш играеше. Луис изстреля девет куршума в звяра, а мечката вдигна високо лапи, завъртя се сред фонтан от водни пръски, изглеждаше като че ли изобщо не е улучена. Колтър и другите обсипаха танцуващата мечка с дъжд от куршуми, тя изръмжа и заплува след Луис, който се опита да се скрие във водата. Но звярът идваше към него. Накрая всичко, което се виждаше от Луис, беше само носът му и побелелите кокалчета на ръцете, които стискаха огнивото. Водата покриваше всичко останало. Мечката напредваше, тупаше с лапи, хората я бяха обградили, пушките гърмяха.
Големият звяр беше ударен от куршуми, които биха били достатъчни да натръшкат трийсетина души, и най-после потъна под водната повърхност, но преди това нададе странен плачещ звук, който напомняше за умиращо дете.
Колтър си мислеше за умиращата мечка, докато си правеше лагер на един малък остров, обрасъл със залинели брези. Средата на острова е изпепелена от мълния, реши той. Или може би индианците бяха направили това. Във всеки случай сърцето на острова е изцяло изпепелено, и то неотдавна.
Старият чепат дъб беше устоял на големия пожар. Колтър отиде до него и откри кръг от почернели камъни, грижливо подредени около дънера му. Тогава се отдръпна, разбра, че дървото е свещено. От най-дългите клони висяха нишки, към които бяха привързани дарове — малки, обсипани с мъниста щитове, разлюлени от вятъра. В основата на изгорения ствол, в центъра на почернелия кръг от камъни лежеше плосък порфирен камък, който не беше докоснат от огъня. На Колтър, който беше виждал нещо подобно при преселението, кръгът заприлича на манданско колело на съдбата. Хората се молеха на свещените камъни в центъра на кръга. Хранеха ги с всевъзможна храна, издухваха към тях пушек. След като изразяваха почитта си, човекът или хората, които питаха за бъдещето, лягаха наоколо, пушеха киникиник9, свещения дим, и чакаха знак.
Колтър коленичи в пепелта на стария дъб и склони глава към камъка в средата, който беше с обиколка десет фута и почти люляков цвят. Сякаш блестеше на светлината на късния следобед.