— Хю, сигурно е било…
— Не беше кой знае какво. Почивай си. Опитай се пак да заспиш. И ти ще се оправиш.
Момчето кимна, затвори очи и въздъхна. Хю направи същото.
XIX
Колтър/Глас
Сейнт Луис, 1812 г.
Годините минаваха покрай Колтър, който се беше потопил в бавното течение на живота в една ферма в средния запад. Скитането, тичането, пълзенето бяха вече минало, далечно минало. Намери си невеста от долината на Мисури, една Сали в страната на Салитата. Установи се върху парче земя, обработваше я и смяташе, че е щастлив, задето е жив. От прозорчето на бараката си в Съленс Спринг, недалеч от мястото, където Литъл Бъоф се съединява с Биг Бъоф на западния бряг на Мисури, той можеше да гледа корабчетата. Пожелаваше им късмет и изобщо не мислеше за път. Годините на суровия живот в типи сред кроу си бяха казали думата. Накрая Колтър искаше поне малко удобство и го откри у съпругата си. Роди му се син, Хайръм. Старият Даниел Буун, друг голям пътешественик, му беше съсед нагоре по реката. Двамата пушеха и си говореха през вечерите. И двамата не понасяха лъжите, лъжците, особено когато собствените им имена се споменаваха при разказването на някоя дълга история.
Джон Колтър седеше в дъното на Бара на Холандеца. Беше клекнал, вълненото му палто беше закопчано, като че ли възнамеряваше да напусне всеки момент. Изглеждаше досущ като другите, с тази разлика, че дрехите му бяха ръчно ушити от жена му, докато гръмогласните мъже в бара носеха кожени дрехи, къси палта и якета, обсипани с мъниста и с ресни, излъскани от носене край лагерни огньове. Това не бяха градски люде, това бяха планински хора, последните от този вид.
За втори път през последните четири години му се случваше да пътува до Сейнт Луис, за да намери пари за фермата и семейството си. Не обичаше да търси пари. Още по-малко му харесваше да седи в кръчма. Първо, защото пиеше рядко, и второ, защото откакто Мериуедър Луис беше убит в една кръчма някъде по Начез Трейс, той си имаше причина да не харесва такива места. Още повече, че Луис си беше отишъл от този свят без пукната пара. Все още не се беше издължил на Колтър. Неполучените надници от времето на експедицията възлизаха общо на 337,60 долара и Колтър знаеше, че никога няма да ги получи.
Беше ранна пролет, кипящото време, когато хората, които пътуват по реката, и планинарите се срещат и си говорят за неща, които само те разбират — спестявания, мангизи, пари в брой. Добрите стари времена, когато избиваха бобрите, си бяха отишли, но разказите на тези хора бяха живи. Много от тях бяха все още сравнително млади, но бяха прахосали най-хубавите си години и сега се приготвяха за най-лошите. Повечето изглеждаха стари и дрипави. Животът в постоянна опасност беше закалил нервите, посребрил косите и набръчкал лицата им. Някои от тях бяха само с една ръка или един крак, а някои само с едно око. Неколцина бяха загубили скалповете си. Кожата на челата и лицата им беше провиснала, придържаше се само от лентата на филцовата шапка. Всички тези загрубели мъже имаха едно общо нещо, което наричаха „планинска мъка“ Сега, далече от ужилването на стрелата и куршума, изгарянето от летния сняг и зимния дъжд, те седяха на топло в кръчмата, рамо до рамо. Странна група от измачкани, раздърпани, парцаливи, покрити с пера и козина стари пройдохи, чието любимо занимание беше да говорят големи приказки…
Колтър не обичаше пиво и уиски, но питиетата си вървяха. Той пиеше и скоро се напи. Беше дошъл в града с една цел: да осребри една полица за 45 долара на името на Уилям Кларк. Зърна за миг отражението си в прозореца на кръчмата и въпреки че беше замъглено от дима на лулите на старите, видя образа си съвсем ясно. Макар и по-млад, той изглеждаше по-стар от другите. Беше седнал в един мрачен, тъмен ъгъл. Оставил за малко настрана труда да изгаря пънове, да отглежда царевица и да пасе добитъка, той би трябвало да е абсолютно спокоен. Но не беше. Пиеше пенливото пиво, халба след халба, за да се противопостави на безпокойството. Шокът от това, да види преждевременно остарялото си лице, го беше извадил от равновесие.
Наистина, на каква възраст е?
Не знаеше със сигурност.
Май още няма четиридесет.
И все пак очите му, така нареченото бяло в очите, беше отровножълто. Мътен, отчаян, почти безжизнен поглед.
У него имаше нещо, което нямаше да го пусне. Замисли се дали това не е пустошта.
Кожата му беше бледа, с жълтеникав оттенък. Сърбеше го, сякаш в нея живееха термити. Онези малки мандански дяволчета? Бяха го предупредили да не пъха ръката си в дупката им, но той точно това и направи. Целият му живот беше преминал по този начин, в предизвикателства и опасности.