— Джон, добре ли си? — попита господин Бисет.
— Да. Прекрасно. Но тази сутрин се успах и сигурно още не съм се събудил напълно.
Напрегнатото изражение напусна лицето на господин Бисет и той се усмихна:
— Е, случва се и в най-добрите семейства.
„На татко никога не му се случва. Програмният директор никога не се успива.“
— Подготвен ли си за годишния изпит по френски? — попита господин Бисет. — Voulez-vouz faire l’examen cet apres-midi?2
— Мисля, че да — отвърна Джейк.
В действителност не знаеше дали е подготвен за изпит или не. Дори не можеше да си спомни учил ли е за този изпит или ме. Напоследък вече почти нищо нямаше значение, освен гласовете в съзнанието му.
— Искам отново да ти кажа колко се радвам, че избра моя предмет, Джон. Щях да го споделя и с родителите ти, но те не бяха на родителската среща.
— Много са заети — промърмори Джейк.
Господин Бисет кимна.
— Е, приятно ми беше да работим заедно. Просто исках да ти го кажа… а освен това те очаквам догодина в следващия курс по френски.
— Благодаря — отвърна момчето и се запита как ли би реагирал господин Бисет, ако допълни: — „Но не вярвам да го посещавам догодина, освен ако не запиша задочен курс и ми изпращат материалите в пощенската кутия в лудницата.“
Джоан Франкс, училищната секретарка, застана на прага на общата зала, стиснала малкото сребърно звънче. В училище „Пайпър“ винаги биеха звънеца на ръка. Джейк предполагаше, че това е едно от нещата, които очароват родителите. Спомени за „малката тухлена постройка на училището“ и тем подобни. Той го мразеше. Звукът сякаш проникваше до дъното на мозъка му…
„Няма да издържа дълго — отчаяно си рече той. — Съжалявам, но започвам да губя разсъдък. Наистина започвам да се побърквам.“
Господин Бисет забеляза секретарката. Обърна се към нея, после отново заговори на Джейк.
— Сигурен ли си, че всичко е наред, Джон? През последните седмици ми изглеждаш погълнат от нещо. Разтревожен си. Да не би да те човърка някоя мисъл?
Загрижеността в гласа на учителя едва не накара Джейк да му се довери, но в този миг си представи физиономията, която щеше да се изпише на лицето на Бисет, ако му изтърси: „Да. Човърка ме една мисъл. Един адски неприятен фактоид. Разбирате ли, умрях и преминах в друг свят. После отново умрях. Ще кажете, че подобни неща не се случват, и, разбира се, ще сте прав, при това част от съзнанието ми знае, че сте прав, но съм по-склонен да приема, че грешите. Наистина ми се случи. Наистина умрях.“
Ако изречеше подобно нещо, господин Бисет веднага щеше да хукне да се обажда на Елмър Чеймбърс и тогава санаториумът „Сънивейл“ щеше да се стори на Джейк като почивен дом, след всички неща, които баща му щеше да изприказва по въпроса за децата, които точно преди годишните изпити биват обзети от налудничави идеи. Децата, които правят неща, неподходящи за обсъждане по обеди и коктейли. Децата, Които Се Плъзгат По Наклонената Плоскост.
Джейк се насили да се усмихне.
— Малко се тревожа за изпитите, това е всичко. Учителят му смигна.
— Ще се справиш отлично.
Госпожа Франкс удари звънеца. Всеки звън се забиваше в ушите на Джейк, а после прорязваше мислите му като малка ракета.
— Хайде — подкани го господин Бисет. — Ще закъснеем. Не бива да закъсняваме за първия ден от годишните изпити, нали?
Отминаха секретарката, която продължаваше да бие звънеца. Господин Бисет закрачи към редицата столове, които наричаха „професорски хор“. В училище „Пайпър“ имаше какви ли не смешни имена — стаята се казваше „общата зала“, обедната почивка беше полудневен отдих, седмо- и осмокласниците бяха „старейшините“, и, разбира се, сгъваемите столове край пианото (по което скоро госпожа Франкс щеше да заблъска също тъй безмилостно, както удряше сребърния звънец), които се наричаха „професорският хор“. Джейк подозираше, че всичко това е част от традицията. Ако си родител и знаеш, че по пладне детето ти е на полудневен отдих в общата зала, вместо да нагъва сандвич с риба в някакъв бюфет, можеш да бъдеш спокоен, че всичко е ОК по отношение на образователния процес.