Миналия четвъртък се върна от училище, хвърли се на леглото и веднага заспа — като че ли сънят бе единственото му спасение. Но когато се събуди четиридесет и пет минути по-късно, осъзна, че стои на прага на банята, плъзгайки блуждаещ поглед по съвършено безинтересните тоалетна и мивка. За щастие никой не го видя.
И сега, пристъпвайки към вратата на гардеробното помещение, изпита същия замайващ прилив на надежда; бе твърдо убеден, че вратата води не към тъмния склад, изпълнен единствено с миризми на зима — на трикотаж, гума и мокра кълна — а към един друг свят, където отново ще се почувства цялостен. Ослепителните слънчевите лъчи ще хвърлят на пода на класната стая светло петно, което бързо ще се разраства, а високо в бледото небе с цвета на
(очите му)
на изтъркани джинси ще кръжат птици. Пустинният вятър ще развее косата му и ще изсуши потта, избила по челото.
Ще пристъпи през прага и ще бъде изцелен.
Джейк отвори вратата. Отвътре го посрещнаха проблясващите в сумрака пиринчени закачалки. Край сините тетрадки, отрупани в ъгъла, се въргаляше отдавна забравена ръкавичка.
Сърцето му подскочи и в миг му се прииска да се шмугне в тъмната стая със застоял дъх на зима и тебеширен прах, да седне под закачалките. Ще се настани на гумената изтривалка, където през зимата трябваше да подреждат обувките си. Ще седи там, пъхнал палец в уста, със силно притиснати към гърдите колене, ще затвори очи и… и…
И просто ще се предаде.
Тази мисъл — облекчението, което му носеше тази мисъл — бе неописуемо примамлива. Щеше да настъпи краят на ужаса, объркването и дезориентацията. Последното бе като че ли най-страшно — непрестанното усещане, че целият му живот се е превърнал в панаирджийски лабиринт от огледала.
Но в Джейк Чеймбърс се криеше непоклатима сила, също като в Еди и Сузана. В този миг скритата в него стоманена жилка сякаш хвърли хладен синкав отблясък в тъмнината. Никакво отказване. Дори в крайна сметка съзнанието му да се помрачи напълно, междувременно няма да отстъпва нито на косъм. Да пукне, ако отстъпи.
„Никога! — яростно се заканваше наум. — Никога! Ник…“
— Надявам се, като приключиш с инвентаризацията на училищните пособия в килера, Джон, все пак да се присъединиш към останалите — сухо изрече зад него госпожа Ейвъри.
Когато Джейк се обърна, класът го посрещна със смях. Госпожа Ейвъри стоеше зад катедрата, почуквайки с дългите си пръсти по дневника, а на лицето й бе изписано свойственото й спокойно, умно изражение. Днес носеше син костюм и както обикновено косата й бе прибрана на кок. От окачения на стената портрет Натаниел Хоторн се мръщеше на Джейк.
— Извинете — промърмори момчето и затвори вратата. В миг го обзе непреодолимо желание отново да я отвори, за да провери дали този път там не го очаква другият свят с горещото слънце и ширналата се пустиня.
Но вместо това се върна на мястото си. Петра Джесърлинг го изгледа с насмешка, сетне прошепна:
— Следващия път вземи и мен там. Поне ще има какво да гледаш.
Джейк машинално се усмихна и седна на мястото си.
— Благодаря, Джон — каза госпожа Ейвъри с неизменно спокойния си глас. — А сега, преди да предадете годишните съчинения — всички те са изключително добре написани и индивидуални, сигурна съм — бих искала да ви предложа краткия списък от препоръчителна литература за лятната ваканция. Някои от тези изключителни книги изискват по няколко думи…
И докато говореше, тя връчи на Дейвид Съри купчина циклостилни листа. Дейвид започна да ги раздава на съучениците си, а Джейк разтвори папката си, за да хвърли последен поглед на написаното по темата „Моето разбиране за истината“. Беше му изключително интересно, тъй като изобщо не помнеше да е писал подобно съчинение, още по-малко пък да е учил за изпит по френски.
Взря се в заглавната страница с недоумение и нарастваща неловкост. „МОЕТО РАЗБИРАНЕ ЗА ИСТИНАТА“ от Джон Чеймбърс бе спретнато написано в средата на страницата; дотук добре, но кой знае защо, отдолу бе залепил две Снимки. На едната се виждаше врата — приличаше на входа на Даунинг Стрийт №10 в Лондон3 — а другата бе врата на влак. Снимките бяха цветни, несъмнено изрязани от някое списание.
„Защо съм го направил? И кога съм го направил?“
Отгърна листа и зачете първата страница на годишното си есе, съвършено неспособен да повярва или проумее онова, което виждаше. После в обзелия го шок капка по капка се запромъква разбирането и в душата му започна да се надига неистов ужас. В крайна се сметка се случи и това — бе изгубил контрол над съзнанието си до такава степен, че вече нямаше как да го скрие от другите.