„Не ми е нужно да чета подобно нещо — рече си Джейк. — Аз живея в такъв свят, и той не е никак комичен.“
Отвори съчинението на последната страница. На нея не бе написано нищо. На белия лист бе залепена картинка. Представляваше снимка на наклонената кула в Пиза. Беше я почернил с пастел. Тъмните очертания описваха налудничави спирали и примки.
Изобщо не помнеше да е правил подобно нещо.
Нищо подобно.
Представи си как баща му казва на господин Бисет, че Джон е fou5 Да, той определено е fou. Хлапе, което проваля шансовете си да учи в „Пайпър“ със сигурност е fou, не мислите ли? „Ъ-ъ… аз ще се справя с този проблем. Такава ми е работата — да се справям с проблеми. Отговорът е «Сънивейл». Трябва да прекара известно време в «Сънивейл», да поиграе баскетбол и да си събере акъла. Не се тревожете за малкия, господа, може и да избяга… но няма къде да се скрие.“ Дали наистина ще го пратят в лудница, ако проличи, че асансьорът му не стига до най-горния етаж? Джейк смяташе, че отговорът е. „и още как“. Баща му в никой случай не би допуснал да се държи побъркан у дома. Името на институцията, в която ще го настанят, може да не е точно „Сънивейл“, но на прозорците със сигурност ще има решетки, а из коридорите крадешком ще се промъкват мъже в бели престилки с гумени подметки на обувките. Ще бъдат мускулести, със зорко бдящи очи и във всеки миг ще могат да извадят отнякъде пластмасови спринцовки, за да го приспят.
„Ще кажат на всички, че съм заминал — предположи Джейк. Вечно спорещите гласове в съзнанието му бяха стихнали пред задаващия се прилив на паника. — Ще обясняват, че съм в Модесто при леля си и чичо си… или че съм заминал да уча в Швеция на разменни начала… или че ремонтирам сателитите в космоса. На майка ми това никак няма да й хареса… и тя ще плаче… но ще й мине. Има си приятели, а освен това винаги й минава, стига да реши. Тя… те… аз…“
Почувства как в гърлото му се надига крясък и плътно стисна устни, за да го заглуши. Отново погледна черните драсканици върху снимката с кулата в Пиза и си рече: „Трябва да махна оттук. Трябва да се махна на секундата.“ Вдигна ръка.
— Да, Джон, какво има? — Госпожа Ейвъри го погледна с онова едва доловимо раздразнение, което не пропускаше да демонстрира, когато учениците я прекъсваха насред часа.
— Бих искал да изляза за малко, ако е възможно — каза Джейк.
Друг пример от възприетия в училище „Пайпър“ начин на говорене. Учениците в „Пайпър“ никога не „отиваха до тоалетната“, никога не „пускаха една вода“, и не дай си Боже, никога не „отиваха да пикаят“. Негласното предположение гласеше, че учениците в това училище са прекалено съвършени, за да отделят каквито и да било странични продукти. Много рядко някой искаше разрешение „да излезе за малко“ и това бе всичко.
Госпожа Ейвъри въздъхна.
— Наистина ли се налага, Джон?
— Да, госпожо.
— Добре. Но гледай да се върнеш колкото се може по-скоро.
— Да, госпожо Ейвъри.
Ставайки затвори папката, взе я, после неохотно я остави обратно на чина. Нямаше смисъл. Госпожа Ейвъри щеше да се запита защо ли взима съчинението в тоалетната. Трябваше да махне проклетите страници и да ги натъпче в джоба си още преди да поиска разрешение да излезе. Вече бе прекалено късно.
Запъти се към вратата; остави папката на чина, а ученическата чанта — отдолу.
— Надявам се, че всичко ще мине успешно, Чеймбърс — шепнешком подметна Дейвид Съри и зацвили в шепа.
— Дейвид, време е да си почине неуморната ти уста — вече видимо раздразнена заяви госпожа Ейвъри и целият клас избухна в смях.
Джейк достигна вратата и когато стисна дръжката, отново бе обзет от същото онова чувство на надежда и сигурност. „Това е — вече наистина. Ще отворя вратата и пред мен ще блесне слънцето на пустинята. Сухият вятър ще духне в лицето ми. Ще мина през прага и никога повече няма да видя тази класна стая.“
Отвори вратата и се озова в празния коридор, но в едно бе прав — никога повече не видя класната стая и госпожа Ейвъри.
4
Бавно се отдалечи по сумрачния коридор; започваше леко да се поти. Отмина няколко врати, които биха го подмамили, ако не бяха кристално прозрачните им стъкла. Надникна в две стаи, където учениците бяха навели глави над отворените сини изпитни тетрадки. Погледна в трета и видя Стан Дорфман — един от онези познати, които не можеха да се нарекат точно приятели — да се подготвя за изпитната си реч. Стан изглеждаше уплашен до смърт, но Джейк би могъл да му обясни, че той няма и понятие какво означава страх — истински страх.