По това време вече бях посветил част от вниманието си на изучаване на околната среда.
— Оооох! Ооооох! — бяха първите ми думи в този свят, а околната среда реагира като ми напъха термометър в устата и взе да ми мери пулса.
— Събудихте ли се, господин Касиди? — попита женски глас.
— Бляб — отвърнах аз, опитвайки се да фокусирам лицето на сестрата.
— Да знаете, че сте страхотен късметлия — продължи тя и издърпа термометъра. — Ей сега ще повикам доктора. Очаква с нетърпение да си поговори с вас. А вие си лежете. Не се напрягайте.
Тъй като не горях от желание да скоча от леглото и да се захвана с лицеви опори, не ми беше никак трудно да изпълня разпорежданията й.
Направих още един опит да се огледам встрани. Този път всичко изглеждаше съвсем нормално. Под „всичко“ разбирах болничната стая за един човек и моята персона в легло, което стоеше до прозореца. Лежах по гръб, а бялата планина, която закриваше част от полезрението ми, бе купчината бинтове, с които бяха омотали гърдите ми. Не исках да си представям момента, когато ще трябва да махат този склад от превързочни материали. Но едва ли имах каквото и да било право да бъда недоволен.
След няколко минути на вратата цъфна захилен младеж в бяла престилка и преметната през врата слушалка. Той ми протегна ръка с онзи измамен жест, с който лекарите обикновено ви измерват пулса, но след секунда се оказа, че целта му е била да разтърси здраво моята.
— Господин Касиди, аз съм доктор Дрейд! Вече се видяхме веднъж, но вие едва ли помните. Аз ви оперирах. Радвам се, че можете да ми стиснете ръката. Вие сте невероятен късметлия.
Закашлях се, но ме заболя.
— Хубаво е да го знае човек — рекох.
Той взе папката от шкафчето.
— След като ръката ви вече е в добро състояние, не бихте ли желали да подпишете тези документи?
— Един момент — спрях го. — Аз дори не знам какво сте направили с мен. Така че не възнамерявам да подписвам нищо.
— О, съвсем не е това, което си мислите — успокои ме той. — Онези ще ви ги дадат на изписване. Искам да ми разрешите да използвам вашата история на заболяване и някои снимки, които направих по време на операцията за статията, която възнамерявам да напиша.
— Статия за какво? — попитах аз.
— За същото, което ми позволи да ви нарека късметлия. Сигурно знаете, че са ви простреляли в гърдите.
— Май имаше нещо такова.
— Всеки друг на ваше място отдавна да е мъртъв. Но не и добрият стар Фред Касиди. И знаете ли защо?
— Не ме дръжте в напрежение.
— Сърцето ви не е там, където трябва да бъде.
— Ами?
— Вие какво, досега не знаехте ли за тази странна аномалия на вашето кръвообращение?
— Нямах представа. Вярно, никой досега не ме е прострелвал в гърдите.
— Така, вашето сърце е огледално отражение на всяко нормално човешко сърце. Vena cava9 при вас изпълнява функцията на аорта, а белодробната артерия получава кръв от лявата камера. Вашите белодробни вени доставят свежа кръв в дясното предсърдие, което пък я изпомпва през аортната дъга, която се извива надясно. Вследствие на което дясната камера на вашето сърце има по-задебелени стени, докато при другите хора така е с лявата. Изстрел на подобно място при всеки друг би довел до разкъсване на дясната камера, или на аортата. Във вашия случай обаче куршумът е преминал на безопасно разстояние от Vena cava inferior10.
Закашлях се повторно.
— Е, сравнително безопасно — поправи се той. — Бъдете спокоен, запушил съм дупката. Ще ви изправим на крака за нула време.
— Страхотно.
— Сега, по въпроса за вашия подпис…
— Ами да. Разбира се. Всичко в полза на науката, прогреса и тъй нататък.
Докато подписвах документите и се чудех откъде точно е минал куршумът, сетих се да го попитам:
— Имате ли представа за естеството на обстоятелствата, довели до появата ми тук?
— Една полицейска кола ви докарала в приемното. Не ни информираха как е възникнал инцидентът, довел до престрелката.
— Престрелка ли? И колко изстрела е имало?
— Ами, общо седем. Знаете ли, нямам право да обсъждам състоянието на други болни.
Ръката ми застина над листа.
— Хал Сидмор е най-добрия ми приятел — произнесох, като погледнах многозначително формуляра, който все още очакваше моят подпис. — А жена му се казва Мери.
— И двамата нямаха сериозни наранявания — побърза да отвърне добрият доктор Дрейд. — Вярно, ръката на господин Сидмор беше счупена, но жена му имаше само драскотини. Той дори искаше да се срещне с вас.
— Аз също искам. Освен това се чувствам прекрасно.
— Веднага ще ви го пратя.