Но Луми вече беше придобила онова свое сладко сериозно изражение и бе започнала да разпитва майка си дали татко й се е научил да си мие зъбите сам.
— О, да! Вече го прави много добре! — беше отвърнала с усмивка Сума.
След което бе добавила с едва сдържан смях, че тъй като всички зъби на Юна са отдавна израснали, той си ги мие съвсем сам. Луми беше сложила хартиена салфетка под брадичката на баща си и му бе поръчала да отвори широко уста, след което се беше заела да преглежда зъбите му с пръст.
Мислите за Луми се стопиха в мига, в който в една от стаите в апартамента на сестрата светна лампа. Веднага след това Юна зърна облечената в памучна нощница Розана да говори по телефона.
После лампата отново изгасна.
Мина час, но наоколо не се виждаше жива душа.
В колата вече беше започнало да става студено, когато в огледалото за задно виждане внезапно се появи силует. Приведена фигура. Безшумно пристъпваща по пустата улица.
22
Без да откъсва очи от огледалото, Юна се свлече в седалката на колата и проследи с поглед приближаването на фигурата, като се опитваше да зърне лицето й.
Клоните на близкото самодивско дърво7 се разлюляха при преминаването на човека.
В сивкавите светлини на електроцентралата зад тях Юна разпозна в приближаващата се фигура колегата си Самуел.
Беше подранил с близо половин час.
Самуел отвори вратата на колата и се настани на пътническата седалка. Избута я назад, за да опъне краката си, и въздъхна.
— Виж какво, Юна — започна, — ти може да си висок и рус и компанията ти да е много приятна, но въпреки това аз бих предпочел да прекарам нощта с Ребека. И да помогна на момчетата с домашните.
— Можеш да помогнеш на мен с домашните — отбеляза Юна.
— Е, благодаря! — засмя се Самуел.
Юна Лина се загледа през предното стъкло към жилищната кооперация, към затворените й врати, ръждясващите балкони и черните прозорци, и промърмори:
— Давам му още три дена.
Самуел извади от вътрешния си джоб сребрист термос с пилешка супа, която наричаше „йоуич“, и отбеляза:
— Честно да ти кажа, напоследък мисля много по този въпрос. В този случай просто нищичко не се връзва. Даваш ли си сметка, че се опитваме да заловим сериен убиец, който може и да не съществува?
— Съществува! — отсече уверено Юна.
— Но профилът му не пасва с нищо открито досега, с нито един аспект от разследването и…
— Точно затова… никой досега не го е зървал — отвърна замислено Юна. — Видим е единствено защото хвърля сянка върху статистиката!
След това в колата се възцари мълчание. Самуел започна да отпива бавно и с подухване от горещата си пилешка супа и по челото му избиха капчици пот. Юна си затананика някакво танго и погледът му се плъзна от прозореца на стаята на Розана към ледените шушулки, висящи от улуците на покрива, а оттам към покритите със снежни шапки комини и отдушниците.
— Зад блока има някой — прошепна внезапно Самуел. — Сигурен съм, че зърнах някакво движение!
После посочи напред. Но всичко пред тях тънеше в тишина и спокойствие.
Миг по-късно Юна забеляза, че от близкия до кооперацията храст се изсипва сняг. Очевидно някой току-що беше минал покрай него.
Двамата отвориха предпазливо вратите на колата и започнаха да се промъкват крадешком към жилищния блок.
В жилищния квартал цареше пълна тишина. Единственото, което детективите чуваха, бяха собствените им стъпки и жуженето на съоръженията в електроцентралата.
През последните две седмици снегът беше започнал да се топи, но преди няколко дена температурите отново бяха паднали и пак беше заваляло.
Приближиха сградата откъм края й, където нямаше прозорци, по тясната ивица трева и покрай магазинчето за тапети на приземния етаж.
Покритото със солиден пласт сняг открито пространство зад блоковете се осветяваше от близката улична лампа. Двамата се заковаха на ъгъла на сградата и огледаха внимателно за движение между дърветата в посока на Кралския тенис клуб и гората Лил-Ян.
Първоначално в мрака между гъстите, разкривени стари дървета не се виждаше нищичко. Юна тъкмо се канеше да даде на колегата си сигнал да продължат, когато зърна фигурата.
Между дърветата стоеше мъж. Неподвижен като заснежените клони наоколо.
7
Самодивско дърво (Sorbus Aucuparia) — офика, калина. Разпространено и в България дърво, достигащо понякога 15–16 м. — Бел.ред.