— Вашето име, синко?
— Рикардо Меладо.
Свещеникът го изгледа внимателно. Трудно беше да се оцени как изглеждаше. Лицето му беше отекло и наранено. Очите му бяха почти затворени. През подпухналите си устни затворникът промълви:
— Радвам се, че успяхте да дойдете, отче.
— Вашето спасение е дълг на църквата, синко — отвърна свещеникът.
— Ще ме обесят ли тази сутрин?
Свещеникът го потупа леко по рамото.
— Осъден сте да умрете на гаротата.
Рикардо Меладо се втренчи в него.
— Не!
— Съжалявам. Заповедта беше дадена от самия премиер-министър.
Свещеникът постави ръка върху главата на затворника и произнесе напевно:
— Dime tus pesados…2
— Грешил съм много в мисли, думи и дела и се разкайвам за всичките си грехове с цялото си сърце — каза Рикардо Меладо.
— Riego a nuestro Padre celestial para la salvacion de tu aima. En el nombre del Padre, del Hijo y del Espiritu Santo…3
Пазачът, слушайки навън, си помисли: „Каква глупава загуба на време. И Бог би плюл на този.“
— Сбогом, синко. Нека Бог приеме душата ти в мир — приключи свещеникът.
Той се отправи към вратата на килията и пазачът я отключи, след това отстъпи назад, като държеше автомата насочен към затворника. След като вратата бе отново заключена, пазачът се отправи към съседната килия и отвори вратата й.
— Ваш е, отче.
Свещеникът влезе в другата килия. Човекът в нея също беше жестоко бит. Свещеникът го изгледа продължително.
— Как е името ти, синко?
— Феликс Карпио.
Беше як брадат мъж с пресен сивосинкав белег на бузата, който брадата не можеше да прикрие.
— Не се страхувам да умра, отче.
— Това е добре, синко. Накрая никой от нас не бива пощаден.
Докато свещеникът слушаше изповедта на Карпио, далечен звук, отначало приглушен, после усилващ се, започна да отеква из зданието. Беше тътенът на копита, примесен с крясъците на бягащата тълпа. Пазачът се вслушваше стреснат. Звуците бързо се приближаваха.
— Побързайте, отче. Навън става нещо странно.
— Аз свърших.
Пазачът бързо отключи вратата на килията. Свещеникът излезе в коридора и пазачът я заключи зад него. Изведнъж откъм предната част на затвора, се чу силен трясък. Пазачът се обърна, за да погледне през тясното прозорче с решетки.
— По дяволите, какъв беше този шум?
— Изглежда, някой иска аудиенция с нас. Мога ли да взема това? — каза свещеникът.
— Да вземете кое?
— Вашето оръжие, por favor4.
Казвайки това, свещеникът пристъпи близо до пазача. Свали горната част на големия кръст, окачен на врата му. Показа се дълга, застрашителна на вид, кама. Със светкавично движение той я заби в гърдите на пазача.
— Виждате, синко — рече той, като издърпа автомата от ръцете на умиращия пазач — Бог и аз решихме, че повече не се нуждаете от това оръжие. — In Nomine Patris5 — добави Хайме Миро и се прекръсти набожно.
Пазачът се свлече на циментовия под. Хайме Миро взе ключовете от тялото и бързо отвори вратите на двете килии. Шумът откъм улицата се усилваше.
— Да тръгваме — нареди Хайме.
Рикардо Меладо взе автомата.
— От вас става чудесен свещеник. Почти повярвах. — Той се опита да се усмихне с подпухналите си устни.
— Наистина добре са ви обработили вас двамата. Не се тревожете. Ще си платят за това.
Хайме обхвана с ръце двамата мъже и ги поведе надолу по коридора.
— Какво се случи със Замора?
— Пазачите го пребиха до смърт. Чувахме виковете му. Закараха го в лазарета и съобщиха, че е умрял от сърдечен удар.
Стигнаха до заключена желязна врата.
— Почакайте тук — рече Хайме.
Приближи се до вратата и каза на пазача от другата страна:
— Аз свърших тук.
Пазачът отключи вратата.
— Добре е да побързате, отче. Нещо става навън… — Той не довърши изречението си. Кръв рукна от устата му, когато ножът на Хайме потъна в тялото му.
Хайме махна с ръка на двамата мъже.
— Хайде.
Феликс Карпио взе пистолета на пазача и тримата тръгнаха надолу по стълбите. Навън цареше хаос. Полицаите се лутаха панически насам-натам, опитваха се да разберат какво става и да се справят с тълпите крещящи хора в двора, които се блъскаха, за да избягат от подлудените бикове. Един от тях бе връхлетял върху сградата и разбил каменния вход. Друг разкъсваше тялото на униформен пазач на земята.
Червеният камион беше в двора със запален двигател. В бъркотията тримата мъже преминаха почти незабелязано, но тези, които видяха бягството им, бяха твърде заети да се спасяват, за да сторят нещо. Без да кажат нито дума, Хайме и другарите му скочиха отзад в камиона и той потегли, разпръсвайки обезумелите пешеходци из препълнените улици.
3
Моля се на нашия небесен отец за спасение на душата ти. В името на отца, сина и светия дух. — Б.пр.