„Трябва да дадете на баските и каталонците повече свобода — беше поискала Църквата. — И да престанете да екзекутирате баски свещеници.“
Генералисимус Франко беше разярен. Как се осмеляваше Църквата да диктува на правителството!
Започна война на изтощение. Нови църкви и манастири бяха нападнати от силите на Франко. Монахини и свещеници бяха избивани. Епископи бяха поставяни под домашен арест. Свещеници из цяла Испания бяха наказвани за това, че отслужват литургии, които правителството смята за противодържавни. Едва когато Църквата заплаши Франко с отлъчване, той спря преследванията.
„Проклетата Църка“ — помисли Акока. След смъртта на Франко тя се намесваше отново.
Той се обърна към премиера:
— Време е да се каже на епископа кой управлява в Испания.
Епископ Калво Ибанес беше слаб, деликатен на вид мъж с облак от бяла коса, виеща се около главата му. Той се вгледа в двамата мъже през пенснето си.
— Buenas tardes10.
Полковник Акока почувства злобата да се надига в гърлото му. Самата гледка на църковния служител го отвращаваше. Те бяха козите на Юда, водещи своите глупави агнета на заколение.
Епископът стоеше, очаквайки покана да седне. Такава не последва. Нито пък беше представен на полковника. Това бе преднамерено пренебрежение.
Премиерът погледна към полковника за напътствие.
Акока каза рязко:
— Бяха ни докладвани някои обезпокоителни новини. Забелязано е, че баските провеждат събрания в католически манастири. Също е докладвано, че Църквата позволява на манастирите да съхраняват оръжие за бунтовниците — гласът му беше стоманен. — Когато помагате на враговете на Испания, вие ставате врагове на Испания.
Епископ Ибанес го погледна за момент, след това се обърна към премиер-министъра Мартинес:
— Ваше Превъзходителство, с дължимото ви уважение ние всички сме деца на Испания. Баските не са ваши врагове. Това, което искат, е само свобода да…
— Те не искат — изрева Акока, — те заповядват. Те обикалят из страната, плячкосвайки, ограбвайки банки, убивайки полицаи и вие смеете да твърдите, че не са наши врагове?
— Признавам, че е имало и непростими ексцесии. Но понякога, борейки се за това, в което човек вярва…
— Те не вярват в нищо освен в себе си. Не ги е грижа за Испания. Както казва един от нашите велики писатели: „Никой в Испания не се интересува от общото добро. Всяка група се грижи само за себе си. Църквата, баските, каталонците — всеки праща другите по дяволите.“
Епископът бе наясно, че полковник Акока цитира неточно Ортега и Гасет. Пълният текст включваше армията и правителството, но той разумно замълча. Обърна се отново към премиера, разчитайки на по-рационална дискусия.
— Ваше Превъзходителство, католическата църква…
Премиерът прецени, че Акока беше отишъл достатъчно далеч.
— Не ни разбирайте погрешно, епископ. По принцип разбира се, това правителство стои напълно зад католическата църква.
Полковник Акока заговори отново:
— Но ние не можем да позволим вашите църкви и манастири да бъдат използвани срещу нас. Ако продължавате да разрешавате на баските да съхраняват оръжие и да провеждат събрания в тях, ще трябва да понесете последствията.
— Сигурен съм, че информацията, която сте получили, е погрешна — каза епископът спокойно. — Въпреки това, разбира се, ще проверя незабавно.
Премиерът промърмори:
— Благодаря ви, епископ. Това е всичко.
Премиер-министърът Мартинес и полковник Акока го изпратиха с погледи.
— Какво мислите? — попита Мартинес.
— Той знае какво става.
Премиерът въздъхна. „Имам достатъчно проблеми сега и без да влизам в конфликт с Църквата.“
— Ако Църквата подкрепя баските, тогава тя е против нас. — Тонът на Акока стана рязък. — Бих искал вашето разрешение да дам урок на епископа.
Премиерът стана предпазлив, виждайки фанатичния поглед на Акока.
— Наистина ли сте получавали доклади, че църквите помагат на бунтовниците?
— Разбира се, Ваше Превъзходителство.
Нямаше начин да се разбере дали той казва истината. Премиерът знаеше колко много Акока мрази Църквата. Но може би щеше да е добре Църквата да бъде малко сплашена, при условие, че полковник Акока не отиде твърде далеч.
Премиерът се замисли.
Акока наруши тишината:
— Ако църквите подслоняват терористи, трябва да бъдат наказани.
Премиерът кимна с нежелание.
— Откъде ще започнете?
— Хайме Миро и хората му са били видени в Авила вчера. Вероятно се крият в женския манастир там.