И като минаваше край храмовете, той казваше: „Христови храмове ще бъдете вие.“ А като гледаше множеството хора наоколо, той им говореше: „Христови слуги ще бъдат вашите деца.“ И вървеше с чувството, че е завършил своето завоевание, със съзнание за своята заслуга, със съзнание за силата си, успокоен, велик. Войниците го преведоха през Триумфалния мост28, давайки по този начин, без да съзнават, символично свидетелство за неговия триумф, и го заведоха по-нататък към Наумахия и цирка. Последователите от другата страна на Тибър се присъединиха към шествието и множеството стана още по-голямо. Центурионът, който командваше преторианците, се досети най-после, че откарва навярно някакъв виден жрец, заобиколен от своите последователи, и се обезпокои поради твърде малкия брой на войниците. Обаче нито един вик на възмущение или ярост не се чуваше в тълпата. Лицата бяха завладени от величието на този миг, тържествени и в същото време пълни с очакване, тъй като някои вярващи, като си спомняха, че при Христовата смърт земята се разтворила от ужас, а мъртвите ставали из гробовете, мислеха, че и сега може би ще има някакви поличби, след които няма да се забрави през вековете смъртта на апостола. Други дори си казваха: „А може би Господ ще избере Петровия час, за да слезе от небето, както е обещал, и да съди света!“ При тази мисъл те се уповаваха на милосърдието на Спасителя.
Но наоколо беше спокойно. Хълмовете сякаш се припичаха на слънцето и си почиваха. Шествието най-после спря между цирка и Ватиканския хълм. Войниците се заловиха сега да копаят дупка за кръста, други сложиха на земята кръста, чуковете и гвоздеите и чакаха, докато бъдат завършени приготовленията. А множеството, тихо и съсредоточено, коленичи наоколо.
Апостолът се обърна за последен път към града. Главата му бе озарена от лъчи и златен блясък. Нататък някъде, малко по-ниско, блестеше Тибър; на другия бряг се виждаше Марсово поле, по-нагоре мавзолеят на Август, по-долу огромните бани, които строи, още по-долу театърът на Помпей, а зад тях, отчасти закрити от други постройки, стените на Септима Юлия, много струпани портици, храмове, колони здания, и най-после там, в далечината, хълмовете, покрити с къщи, огромният човешки мравуняк, чиито покрайнини се губеха в синя мъгла, това гнездо на престъпления, но и на сила, на безумие, но и на ред, което оглавяваше света, негов угнетител, но заедно с това и негов закон и мир, всемогъщо, непобедимо, вечно.
Петър, заобиколен от войниците, гледаше града тъй, както един владетел би гледал своето наследено царство. И му говореше: „Ти си изкупен и си мой.“ И никой, не само между войниците, които копаеха дупката за кръста, но дори и между последователите, не можеше да се досети, че всъщност сред тях е истинският владетел на града и че ще преминат цезарите, ще отминат вълните на варварите, ще отлетят векове, а този старец ще остане да властва тук вечно.
Слънцето все повече клонеше към Остия и стана голямо и червено. Цялата западна страна на небето пламна в безкраен блясък. Войниците се приближиха към Петър, за да го съблекат.
Но той, както се молеше се изправи изведнъж и издигна високо ръка. Палачите се спряха, сякаш сепнати от неговата осанка, вярващите също затаиха дъх, като мислеха, че той иска да говори, и настана пълна тишина.
А той, застанал на височината, направи кръстен знак с издигнатата си десница, благославяйки в смъртния си час:
— Urbi et orbi!
Същата тази чудна вечер друг отряд войници отвеждаше по Остийския път Павел от Тарс към местността, наречена Акве Салвия. И след него също вървеше множество от вярващи, покръстени от него, а той се спираше и разговаряше с близките си познати, понеже към него, като римски гражданин, стражата беше по-снизходителна. Извън Тригеминската порта той срещна Плаутила, дъщерята на префекта Флавий Сабин, и като видя младото й лице обляно в сълзи, рече й: „Плаутило, щерко на вечното спасение, иди си в мир. Дай ми само воала си, с който ще ми завържат очите, когато се отправя към господа.“ И като взе воала, продължи пътя си с лице, озарено от такава радост, с каквато работникът, който се е трудил цял ден, се прибира у дома си. Неговите мисли, като Петровите, бяха спокойни и ведри като онова вечерно небе. Очите му гледаха замислено към равнината, която се простираше пред него, и към Албанските планини, облени в светлина. Спомняше си за своите пътувания, за усилията и работата си, за борбите, в които бе побеждавал, и за църквите, които бе основал по всичките земи и през всичките морета, и си мислеше, че добре е заслужил почивката си. И той също беше завършил своето дело. Чувстваше, че вятърът на злото вече не ще развее посеяното от него. Отиваше си с увереността, че в борбата, която неговата истина бе обявила на света, ще победи тя и безкрайна ведрина нахлуваше в душата му.