Епилог
Отначало бунтът на галските легиони под предводителството на Виндекс не изглеждаше много опасен. Цезарят беше едва на трийсет и една години и никой не смееше да се надява, че светът може толкова скоро да се освободи от задушаващия го кошмар. Спомняха си, че в легионите неведнъж, по време на владичеството на предишните цезари, са ставали бунтове, които обаче са отминавали, без да са довеждали до края на властта. Така по времето на Тиберий бунтът на панонските легиони бе потушен от Друз, а на рейнските легиони — от Германик. „Та кой ли би могъл — говореха си хората — да поеме властта след Нерон, когато почти всички потомци на божествения Август загинаха през време на Нероновата власт?“ Други, като гледаха огромните статуи, които го представяха като Херкулес, неволно си мислеха, че няма сила, която да разгроми такова могъщество. Имаше и такива, които след заминаването му за Ахея тъгуваха за него, защото Хелий и Политет, на които беше поверил властта в Рим и Италия, проливаха още повече кръв.
Никой не беше сигурен за живота и имота си. Законът престана да бъде защита. Човешкото достойнство и добродетелта гаснеха, роднинските връзки се разкъсаха, а опошлелите сърца не смееха дори да се надяват на нещо. От Гърция достигаше ехото за нечувани триумфи на цезаря, за хиляди венци, които е придобил, и за хиляди съперници, които е победил. Светът изглеждаше като една кървава и шутовска оргия, но заедно с това се вкореняваше убеждението, че е дошъл краят на добродетелите и на сериозните неща, че е настанало време за танци, музика, разврат, кръв и че отсега нататък животът ще трябва да тече така. Цезарят, за когото бунтът откриваше път за нови грабежи, не се тревожеше много от разбунтуваните легиони от Виндекс и дори често изразяваше радостта си от станалите събития. От Ахея не искаше да заминава и чак когато Хелий му съобщи, че всяко протакане може да му струва властта, той отпътува за Неапол.
Там Нерон отново свиреше и пееше, без да обръща внимание на новините за все по-опасното развитие на събитията. Напразно Тигелин му обясняваше, че старите бунтове на легионите не са имали водачи, а сега начело стои мъж, който произхожда от старите аквитански владетели, а освен това е славен и опитен воин. „Тук — отговаряше Нерон — ме слушат гърците, които единствени умеят да слушат и единствени са достойни за моите песни.“ Казваше, че първото му задължение е изкуството и славата. Когато обаче най-после получи вестта, че Виндекс го е провъзгласил за бездарен артист, Нерон захвърли всичко и замина към Рим. Нанесените му от Петроний рани, които бяха зараснали в Гърция, отново се отвориха в сърцето му и той реши да потърси в сената справедливост за тая нечувана обида.
По пътя видя бронзова скулптура, изобразяваща гал, повален от римски воин, и смяташе това за добро знамение. Оттогава споменаваше разбунтувалите се легиони и Виндекс само за да им се присмива. Пристигането му в Рим засенчи всичко, виждано до този момент. Влезе със същата колесница, с която някога Август бе влизал триумфално. Разрушиха една от арките на цирка, за да отворят път на шествието. Сенатът, воините и безбройните тълпи излязоха да го посрещнат. Стените трепереха от викове: „Поздрав на тебе, Августе, поздрав на тебе, Херкулес! Бъди поздравен, божествени, единствени, олимпийски, питийски, безсмъртни!“ След него носеха получените венци, надписи и имената на градовете, в които беше постигнал триумф, табелки с имената на съперниците, които бе победил. Нерон беше опиянен и питаше с вълнение заобикалящите го августиани какво е бил триумфът на Цезар в сравнение с неговия. Мисълта, че някой от смъртните би дръзнал да вдигне ръка срещу такъв артист полубог, не можеше да се побере в главата му. Чувстваше се истински олимпиец и това го правеше сигурен във всички. Въодушевлението и безумието на тълпите възбуждаха и неговото собствено безумие. В деня на този триумф наистина изглеждаше, че не само цезарят и Рим, но и целият свят бе изгубил разсъдъка си.
Никой не можеше да види, че под цветята и грамадите венци зееше пропаст. Още същата вечер обаче колоните и стените на храмовете се покриха с надписи, които изтъкваха престъпленията на цезаря, заплашваха го с отмъщение и го осмиваха като артист. От уста на уста се носеше: „Пя, докато събуди петлите (gallus)“.30 Тревожни вести започнаха да обхождат града и да вземат ужасяващи размери. Августианите почнаха да се безпокоят. Хората, несигурни за бъдещето, което ги очакваше, не смееха да изкажат никаква надежда, не смееха почти да чувстват и да мислят!
А той продължаваше да живее с театъра и музиката. Занимаваха го новооткритите музикални инструменти и новият воден орган, с който правеха репетиции в Палатин. С вдетинения си ум, неспособен за никаква мисъл или действие, той си въобразяваше, че замислените за по-далечно бъдеще представления и зрелища ще отстранят сами по себе си опасността. Неговите приближени, като виждаха, че вместо да се грижи за средствата на държавата и за войската, той се грижеше единствено за изразните средства, с които би обрисувал по-сполучливо трагичното положение, започнаха да се ужасяват. Други обаче смятаха, че той само външно заглушава тревогата у себе си и другите с цитати, а душата му е изпълнена със страх и смут. Наистина постъпките му станаха трескави. Всеки ден хиляди идеи му минаваха през ума. От време на време искаше, да се опълчи срещу опасността, заповядваше да товарят на коли цитрите и лютните, да въоръжават млади робини като амазонки, а заедно с това да изтеглят легиони от Изток. Понякога пък мислеше, че не с война, а с песни ще усмири бунта на галските легиони. Душата му се усмихваше, когато си мислеше какво зрелище щяха да представляват укротените от неговите песни войници: ето, те ще го заобиколят със сълзи в очите, а той ще им запее песен на победата и от този момент ще започне златна епоха за него и за Рим. Понякога пък искаше да лее кръв; друг път заявяваше, че ще се задоволи с управлението на Египет и си спомняше за гадателите, които му предсказваха, че ще бъде наместник в Йерусалим; или пък го обхващаше умиление при мисълта, че ще си изкарва насъщния хляб като скитник-певец, а градовете и страните ще го почитат не като цезар, господар на цялата земя, а като певец, какъвто човечеството не е раждало дотогава.