Мария Антонова
Рада Казалийска
Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса
От проучения архив на Рада Казалийска се вижда, че тя се е подписвала не Рада Казалиева, както пишещите за нея желаят да я наложат, а Рада Казалийска, което ни задължава да се подчиним на волята й и да се съобразяваме с нейното желание.
От автора
Книга за една забележителна жена
В културния живот на Средновековието жената заема съвсем скромно място. Религиозните предубеждения й пречат да прояви своите духовни сили. Тя се подвизава главно при уредбата на дома и възпитанието на децата. Книжнината ни е съхранила примери за жени дарителки (болярки и монахини), но нито една вест за учителка или поетеса. Богомилите дават на жената по-голяма свобода в общественото поприще, но за това те са укорявани от официалната църковна власт. Българското възраждане разбива ред бариери и открива пред жената възможност да прояви своя ум, интелегентност и литературен талант. И ето, една след друга се появяват първите светски учителки, първите актриси, преводачки, поетеси. В изявата на всеобщ патриотизъм и нови начинания едно от предните места се пада на родопчанката Рада Казалийска.
Трудът на Мария Антонова за тази малко известна на широката читателска публика героиня на Родопа планина е написан вдъхновено и искрено. Въз основа на оскъден документален материал авторката успява да пресъздаде образа на една жена, която носи типичните черти на великата и уникална епоха на Българското възраждане — любознателност, родолюбие, чувство за дълг към род и родина.
Книгата е композирана заинтригуващо. Тя започва със смъртта на Рада Казалийска на 14 декември, 1907 г. и всеобщо признание на родопчани, за да ни насочи след това към ранните години от живота й и ни покаже коя е тя. Читателят се среща с нейните учители, изиграли съществена роля за развитието й, узнава за придобитите знания, присъства на откриването на класното училище, в което Рада е първата учителка и на завършването на първата учебна година. После проследява неуморната й работа като мисионерка на българското образование в Родопите и се запознава с творчеството й.
По отношение на поетическата форма стихотворните опити на Рада Казалийска носят слабостите на началото на светската възрожденска поезия, но по съдържание те внасят нови теми и емоции в развитието на новобългарската литература и отразяват поривите на едно горещо сърце.
Учителската и творческата дейност на Рада Казалийска са разкрити на фона на политическата и културна атмосфера, в условията на които протича животът й. Читателят се потапя в тази атмосфера, за да почувства по-добре образа й и да го оцени по-точно.
Надявам се, че книгата на Мария Антонова ще вдъхне гордост у родопчани, сред които всеотдайно са работили такива българи като Рада Казалийска, неният съпруг и нейният син. Едно доблестно семейство, за което най-висшата добродетел бе любовта към Бога и към всичко българско.
Донка Петканова
Краят на едно начало
Посред нощ вечерникът задуха силно. Клоните на дърветата в съседните дворове се поклащаха ту наляво, ту надясно, сякаш идеше люта зима. В Станимака (дн. Асеновград) никога не падат дълбоки снегове. Зимата е мека, и затова силният вятър, който духа създава усещане за нещо, което тази вечер ще се случи.
Лампите в дома на Христо, синът на Рада Казалийска светнаха още преди навън да е станало тъмно. Приседнал до леглото на майка си, той за сетен път гали челото й, сякаш иска да я събуди, за да чуе отново гласът й. Баща му, поп Пантелеймон се върна от Одринския затвор със съсипано здраве и много скоро след това почина. Майка му остана сама. Тогава реши да се върне в Калоферския девически манастир „Св. Въведение Богородично“, където някога като млада се бе учила на църковно пение. Отиде там, прие монашеското име Евдокия, но се разболя и синът й я прибра при семейството си.
И сега уморен от безсъните дни и нощи в грижа за нея, седи на малко столче до главата й. Христо знае, че краят й идва и затова не се отделя от леглото. От няколко дни бе изпаднала в кома, дишането й се ускори, сякаш бърза за отвъдното. Разсъмва се, навън първите петли пропяха. Денят е 14 декември 1907 г. Майка му сякаш ги чу, започна бавно и равномерно да диша, отвори очи, направи лек опит да вдигне едната си ръка, като че ли се опита да помаха на някого, след което раздвижи устни, искаше да каже нещо, от което нищо не се разбра и след минута издъхна. Той стана, бавно придърпа Псалтира изпод ръката й, върху който пръстът й сочеше стиха: „Ти ме водиш на златни пасбища и ме поиш на тихи води“.