Вестта за смъртта й се разнасе като мълния из града. В дома на сина й отрано започват да прииждат малки групи жени, опечелени от загубата й. А над родното й Райково слънцето сякаш потъмня. Отиде си една от най-известните, една от най-силните българки на Родопа планина.
На следващия ден се извърши опелото в църквата „Св. Димитър“ в града от архимандрит Харитон, протосингел на Пловдивската митрополия, който идва по поръчение на митрополит Максим. Рано запалените свещи придават тържествена атмосфера в храма. Дошлите от съседните села почитатели и приятели на голямата българка смирено очакват започването на опелото. Когато то свършва архим. Харитон се обръща към присъстващите в храма, произнасяйки топли думи за Рада Казалийска. В словото си той споменава не само дейността й на учителка, но и добавя, че за населението на Родопа планина тя е „боркиня, предана на великото дело“. Заедно със съпруга си поп Пантелеймон били затворени в Одринския затвор затова, че са криели оръжие по време на подготовката на Илинденско — Преображенското въстание (1903 г.), защото тяхното желание било Родопите да преминат към България, а не да останат извън пределите й, каквото е било решението на Берлинския конгрес от 1878 г. И в тази връзка той нарича Рада Казалийска „неоценим бисер на Родопа“. Словото на архимандрита е подчертано затрогващо, защото говори за една жена, посветила живота си за благото на своя роден край. „Ние днес се сбогуваме с тебе, но никога не ще се разделим с тебе, защото имаш своето кътче в сърцето на родопчанина“.
Всъщност коя е Рада Казалийска?
За Рада Казалийска се споменава за първи път, когато Културно-туристическото дружество „Орфееви гори“ в Райково решава да организира честване на 100-годишнината от рождението на първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса. Тържеството се провежда на 21 юли 1921 г. в църквата „Св. Неделя“ в Райково с литургия и панихида извършена от архиерейския наместник Тодор Ангелов. По време на подготовката синът й Христо Пантелеев изпраща писмено предложение до дружеството с молба да бъдат отпечатани оставените от нея исторически бележки за Родопите и населението, както и автобиографията й. В отговор ръководството прави предложение по отношение оформлението на книжката и завършва с думите: „Прочее на работа и вие и ние“.
За съжаление остава само желанието и първоначалният ентусиазъм. Честването на годишнината дава повод на някои периодични издания да започнат да публикуват отделни материали за Рада Казалийска и нейната дейност като учителка и поетеса. Вестник „Зорница“ (който излиза още от 1878 г. и който вестник Рада Казалийска чете редовно), в броя си от 8 септември 1921 г. помества кратки сведения за нея. А в. „Родопски глас“ в двата си последователни 10–11 бр. от 1921 г. информира читателите си за честването на 100 годишнината от рождението й и напомня, че запазването и съхраняването на националния дух са едни от най-високопатриотичните качества у българина, а това особено важи за родопчани.
Две години по-късно в. „Политика“ в броя си от 19 февруари 1923 г. публикува кратък материал за работата на Рада Казалийска като учителка, помествайки нейн портрет.
В енциклопедията „Българска възрожденска интелигенция“, 1988 г. на с. 304 също са публикувани кратки биографични данни за Рада Казалийска, което иде да покаже, че за изследователите на нашите възрожденци, нейното име е познато и те не без гордост го поставят наред с другите имена на личности, допринесли с творческият си труд за възраждането на българската държава.
След години Анастас Поптодоров публикува малка част от нейния архив в сп. „Родопски преглед“, даден му от Христо Пантелеев. Той е озаглавен „Из миналото на Родопа — исторически бележник за потурчването на родопските българи, унищожаването на Смолянската епископия, Висарион Смолянски и др.“. След публикациите, от Рада Казалийска започват да се интересуват изследователи, краеведи, историци, като всеки от тях дава своя принос за разкриването на духовния порив на една жена, дошла сякаш от древността, минала през най-тежките робски години, за да стигне до наши дни.
Според автобиографията й, родът на баща й произхожда от Пенко, родом от с. Дедово Пловдивско, наричан още Крьо Пенко или Крьопа Пенко, поради ниския му и набит ръст, което пък се е компенсирало, както с необикновена сила, така и с бърз и съобразителен ум. На един от поредните годишни мюсюлмански празници, на който пехливанските борби били задължителни, Пенко бил предизвикан да се включи и покаже сила и умения. Обикновено на такива сборища присъстващите се разделят на лагери, защитавайки своите любимци. За радост на българите дошли да подкрепят Пенко, той излиза победител, за което получава признание и горда възхвала, а от страна на турците — ненавист и омраза, която го принуждава да напусне родното си място. Повече от ясно било, че неговото оставане там е невъзможно. Тогава отива и се заселва в Горно Райково. Тук именно създава семейството си. Раждат му се шест деца, като двама от синовете му са близнаци, единият от които е Вълчо — бащата на Рада.