Интерес буди оставеният от Рада Казалийска спомен, записан в „Историческия бележник“ от сина й Христо, в който тя разказва за един нелек период от детството си. Била е само на дванадесет години. Един ден, баща й се прибира разтревожен. Събира цялото си многолюдно семейство и нарежда на съпругата си Кина да сложи в една торба храна, а в друга — дрехи за децата, и веднага, без да се бавят да тръгнат за планината Теклийца, защото в селото вече имало починали от чума. Те оставят баба Руса, която е била на сто и десет години и най-малката си дъщеря Рада у дома, защото са болни, а и няма да могат да издържат както на дългия път, тъй и на студените есенни нощи в планината. Така Рада, макар и обречена от болестта, трябва да поеме отговорност, не само за себе си, но и за старата жена. На другата сутрин се събужда, отива в стаята и й намира баба си починала. Изплашена, излиза да търси жива човешка душа из селото, за да сподели мъката и страхът, които я обхващат. В него обаче са останали само болни или пък непогребани. Тогава Рада се скрива в бояджийската тепавица. Там предстоява през целият ден. Едва в късния следобед вижда двама мъже нарамили по една върлина, на върха с кука да вървят по отсрещната височина. Наблюдавайки ги отдалече вижда, че те влизат в техния дом, издърпват с куките баба Руса и я погребват в двора, близо до къщата, след което започват да викат името й. Изплашена тя не смее да се покаже, мислейки, че ако я видят, те и нея така ще издърпат с куките и ще я погребат, както направили с баба й.
На другия ден рано сутринта, висок мъжки глас нарушава тишината в селото, зовейки я по име: „Радке, Радке“. Баща й дошъл вечерта, попитал гробарите за нея и след като не я намерил у тях, още в зори се запътил към тепавицата. Той я прибира вкъщи, „повика леля Смиляна-неговата братовчедка, при която ме остави“, но отново с уговорката, че след седмица ще се върне да ме вземе. Когато се връща, тя вече е напълно оздравяла — мехурът с жълтеникавата течност, който се бил появил на гърба й, се е спукал, което означавало, че болестта завинаги си е отишла. Заедно с баща си Рада отива при близките си в планината, но за нейно огромно съжаление не намира майка си. Докато била сама в селото, тя починала от страшната болест.
По-късно Агуш ага предлага на Вълчо Казалията да се ожени за една от доведените от него робини гъркинята Рафуни, която да се грижи за голямата челяд, но за съжаление и тя скоро умира от чума „помним, че винаги на задушница нашите стари хора споменаваха и леля Рафуни“. В автобиографията на Рада Казалийска четем още:
„Родена съм в Райково, Пашмаклийска околия на 8 юли 1821 година от православни родители: Вълчо Пенков Казалията и майка ми Кина Вълчева Парапитска — сестра на Христо Парапитски. А дядо ми Пенко Казалийски, за да не бъде убит от турците избягал от с. Дедово и дошъл в Райково, като по-късно се оженва за Руска Грудевска. Вълчо и Сивко са родени близнаци. Сивко е известен с прозвището хайдут Пачо. Първият от тях се занимавал със скотовъдство, но след време става комита. При един случай, като гледал една отвратителна картина как един турчин измъчвал една майка и децата й, той се възмутил, убил турчина, напуснал кехайлъка и се обявил за хайдутин, който върлувал деветнадесет години, а след това емигрирал в Англия, където дирите му се губят. Аз се омъжих през 1852 година за Бялко Вълчев Арнаудов — гръцки учител, който отпосле се ръкоположи за български свещеник с името Пантелеймон — Всемилостивий от Ксантийския митрополит Панарет, роден в с. Пътеле в Македония и отпосле става български митрополит в Пловдив. В края на 1843 години имах на Петров ден изпит, на който присъстваха чорбаджиите и много други мъже и жени и всички останаха доволни, но някои майки се просълзиха, като слушаха как децата им четат и разказват на български. В Райково всяка година идваха търговци от Карлово. Чест гост на баща ми беше Димитър Минчев — Гайтанджията. Много пъти се разговаряха по просветни въпроси. Той каза, че в техният град се преподава на български. Този разговор се понрави на баща ми и на другите чорбаджии и те изявиха желание да ида и да уча там. И така, едно утро баща ми ме заведе с Димитър Минчев по на едно муле в Карлово. Там ме настаниха в дома на Димитър Минчев и жена му Пенка. В Карлово стоях 4 (четири) години и учех придаскал Райно Попович, а в Калофер стоях 2 (две) години и учех черковно четене и черковно пение. И ако не беше дошъл баща ми да ме забере, аз щях да приема монашеския чин и да остана там, в манастира. Завърнах се в Райково.