На 2 юли 1842 година идва у дома ни едно момче, което покани баща ми и мен да отидем в дома на видния селянин, роднина и приятел на баща ми Коста Данаиловски, гдето били събрани много селяни, да обмислят как да отворят българско училище. Баща ми тръгна по него, а аз подир баща ми. Влязохме в дома на дядо Коста. Там заварихме насядали на подвъзглавници кръстом нозе почти всички родолюбци от селото ни, а между тях седи поп Глигорко и свещеник Димитър Тольковски. Направихме нужните поздрави с поклон, целувайки десница подред на всички, след това баща ми седна, а аз като момиче от уважение към седящите първенци-родолюбци не пожелах да седна: обаче всички седящи ме поканиха и аз седнах на едно дървено столче до вратата. Поп Глигорко каза на баща ми: «Знаеш ли дедо Вълчо защо те каним да дойдеш с дъщеря си?» Отговорът беше: «догаждам се», със засмяно лице, каза баща ми. Поп Глигорко продължи: «Населението кара вашата дъщеря да бъде българска учителка, обаче това ще срещне големи мъчнотии и от страна на турската власт, и интригантствата на някои личности привързани сляпо о гърцизма, но аз съм насреща на всички мъчнотии, като имам вашата твърда воля и още повече силното оръжие Хат-и-шерифа от 1839 г., който приравнява всички народности в турското царство. Ако стане нужда ние ще изложим пред великия везир и патриаршията нашето искане, което може да защити отвореното ни училище, още повече да не може да се затваря». Почнаха да ме разпитват за Карлово и Калофер и прочие, и най-после предложиха да ме условят за българска учителка. Аз на драго сърце приех, аз казах: «Па затова съм учила», а и те казаха същото. Тогава стана дума за училището и наеха къщата на гръцкия даскал, за когото по-късно се омъжих, а последствие Насо Рупеца отстъпи безплатно къщата си. Един от присъстващите каза: «Радка вече е учителка, но да видим как ще преодолее спънките на гърците». Йеромонах Григорий прибави: «Спънки и пречки няма да гледаме, времето вече е дошло, дядо Иван скоро ще дойде. И веригите на робството ще скъса. Турците ще си отидат в Анадола, но докато дойде дядо Иван, ние не трябва да стоим със скръстени ръце, трябва да работим, да го посрещнем достойно като българи, а на гърците да дадем да разберат, че техните мегали идеи няма да съществуват. Така, че Кръстогорието да стане част от елинската държава няма да допуснем». Свещеник Димитър Тольковски добави: «Много вярно, досега в благоприятните времена за гърците и турците, когато оцелявахме, не можеха да ни потурчат и погърчат, това отсега няма да стане, но ще се борим до край с тези поганци. Трябва да знаем, че дядо Иван скоро беше в Одрин през 1828 година…» Така на 1 септември 1842 година открих първото новобългарско училище в Райково. То е първото и в Средните Родопи“.
Презвитера Рада Пантелеева
Както виждаме Рада Казалийска подробно разказва за рода на баща си, за неговите братя, не забравя дори да пише, че той има брат-близнак, докато за майка си, освен че цитира името й и споменава чия дъщеря е, нищо друго не можем да научим. Сякаш близостта й с роднините свършва до тук. Освен това тя има седем братя и сестри, за които не само в автобиграфията й не се намери нито ред, но и никъде в архивните материали за нея. Самата Рада Казалийска има шест деца, а именно: Мария, Георги, Гавраил, Шина, Христаки, Таки или Христо, както са го наричали в селото и Кина т.е. три момчета и три момичета. За съжаление три от децата й Мария, Гавраил и Кина умират съвсем малки. Най-близо до нея по дух и съдба е стоял синът й Христо, на когото тя предава не само творческите си заложби, но и професията си. Странно е, че тя непише за детството си. Имала ли е такова? Вероятно то е било изпълнено с много тегоби, от които споменът е твърде потискащ.
От друга страна, ранното съзряване не й позволява да изживее истински детските си години, връщането към които помрачават дните й, поради което не намират място в спомените й.
Четейки оставеното от нея, човек добива впечатлението, че животът й започва с един не малък скок, от дома — направо в училището в Карлово, а след това и в Калофер. Но макар че сведенията от автобиографията й да са твърде оскъдни, ние сме длъжни да ги приемем такива, каквито са. Можем само да съжаляваме, че нямаме информация, от която бихме искали да прочетем и да научим повече за нейния начин на живот, да се докоснем до ежедневието й, да я видим в обикновения делничен ден.