От проучените документи и материали, човек остава с убеждението, че за Рада Казалийска и нейното семейство животът им не би представлявал интерес за поколенията. Поради, което той остава на заден план. Ако все пак намираме нещо, то е само една случайност, т.е. изтървани спонтанни редове за личния живот на някого от фамилията. По всичко личи, че скромността е заемала подобаващо място в духовния свят на семейството.
Както вече споменахме голямата челяд на Вълчо Казалията отрано остава без майчина обич и грижа. За децата основно се грижи самият той. Неговото изискване е да бъдат възпитани в обич към род и родина. И като възрожденец-патриот държи децата му да получат образование. Основното му разбиране е, че свободата ще дойде само чрез просвещение на народа.
Първото новобългарско училище
След завладяването на България от турските завоеватели образователната система по нашите земи започва да се разрушава. Една част от образованите българи са поробени, друга — насилствено депортирани, а трети емигрират във Влашко, Сърбия и Русия. Въпреки тези сериозни пречки, които са наложени над поробеното българско население, към средата на XV в. започва да се възобновява българската книжнина. По-будните монаси развиват просветна дейност под формата на килийни училища. Основната цел е да се създадат условия деца и възрастни да се научат на четене, писане, смятане и църковно пение. Килийните училища имат предимно религиозен характер. Благодарение на тях са съхранили книжовните и просветните традиции по българските земи в периода от XV в. до началото на XVII в. Постепенно те започват да увеличават своя брой, като до 30-те години на XIX в. вече достигат над двеста.
Желанието на младежите и девойките да учат е толкова голямо, че освен манастирите, църквите, и метосите започват да развиват просветителска дейност. А завършилите образованието си създават в родните си села и градове частни килийни училища. През XVIII в. по-първите хора в отделните селища поемат образователното дело в свои ръце, основавайки общински килийни училища, което е нов по-висок етап от развитието на образователното дело. През този период по-известните са в София, Рилския манастир, Калоферския девически манастир „Св. Въведение Богородично“, както и в Котел, Карлово, където учител е известният Райно Попович.
Успоредно с това, в началото на XIX в. се увеличава и даскалското съсловие, което слага началото на националноосвободителните борби. Освен това започват да се откриват елино-български училища като преходна форма на новобългарските.
Първото елино-българско училище е открито в Свищов през 1815 г. от Емануил Ваксидович. Само три години по-късно през 1819 г. в Котел е основано такова и от Райно Попович. Подобни училища се откриват и в Смирна (Измир) през 1828 г. от Константин Фотинов, в Сливен от Иван Селимски и др.
Макар и бавно започват да се създават условия за по-сносен културен живот в страната. След Одринския мир през (1829) неколцина младежи заминават на учение в Русия. Желанието да се учи в руско училище, а не в гръцко се засилва особено след Кримската война (1853–1856). Това е период, в който и руският и българският народ са поставени в непосредствени взаимоотношения с по-силно литературно проникване и въздействие върху народа ни.
Иван Д. Шишманов е първият български изследовател, който прави наблюдения и изследвания за влиянието на руската литература върху българската. То е по повод 100 годишнината от рождението на руския поет Ал. С. Пушкин (1799–1837) и носи заглавието „Наченки на руското влияние в българската книжнина“.
Руските произведения проникват в страната ни по онова време чрез завърналите се младежи и девойки, които носят със себе си произведения на руски поети и писатели, на църковна литература, както и пътните бележки на Виктор И. Григорович за Европейска Турция. Всичко това дава възможност на местното население, тайно или не, да препрочита и се запознава с руската литература.
Трябва да отбележим, че по това време много младежи учат не само в Одеса, където се намира и българското благотворително дружество, но някои се образоват и в европейски държави като например Александър Екзарх, Гавраил Кръстевич във Франция, други пък в Италия — Стоян Чомаков, Иван Селимски, Никола Пиколо, трети получават образованието си в Цариград — Сава Доброплодни, Иван Богоров, Алеко Богориди и др.
Така постепенно в поробената ни страна започват да се създават условия за духовни интереси.