След завършване на четиригодишното си обучение при даскал Райно Попович, Рада Казалийска отива в Калофер, където продължава двегодишния курс на обучение при даскал Ботьо Петков (1815–1869), баща на големия български поет и революционер Христо Ботев. Заедно с подготовката си за училище, всяка неделя както и по време на християнските празници тя пее в църквата на Девическия манастир „Св. Въведение Богородично“.
След двете години на обучение в Калофер страхувайки се, че може да остане в манастира, баща й отива и я прибира оттам, смятайки, че шестгодишното й учение е достатъчно и ще бъде по-полезна на хората от селото, т.е. може да предаде на децата знанията, които е усвоила в Карлово и в Калофер. Макар и без образование Вълчо Казалията е разбирал добре, че полъхът на промените в света няма да отминат голямата и горда планина. Добре е съзнавал, че след погрома на Критското въстание през 1821 година и намесата на една велика и могъща държава като Русия, несъмнено ще промени картата на света. И той бърза да прибере дъщеря си, за да й отреди съдбовно място в историята на родното й село. Предугаждайки, че идва нещо ново, отделя дъщеря си от лоното на Светата ни църква. Явно добре е разбирал, че едно е да служиш на Бога тихо и смирено и съвсем друго е да тръгнеш от къща на къща, от колиба на колиба, да увещаваш родители и деца, че е дошло време за промяна в мисленето и ако българинът иска да е свободен, а не роб, трябва да учи. И населението на Райково посреща Рада Казалийска с радост и трепет, защото осъзнава великата й мисия — да се отдели от уединения живот в манастира, за да тръгне да събужда народното съзнание. И тя го прави. Прави го с усещането за мисия.
Макар че не приема монашеския чин, тя се облича в черна връхна дреха, а на гърдите й неотменно виси кръст, с който застава пред своите съселяни. Пред символа на вярата те не могат да останат безучастни, още повече, че става дума за духовното въздигане на децата им.
Ето така започва своята учителска дейност Рада Казалийска, станала известна в цяла Родопа планина.
През същото това време от Света гора в Райково идва йеромонах Григорий или поп Глигорко, поп Лигорко, поп Алигорко и поп Григорко, както по-късно с умиление го наричат местните жители, заради неговия благ характер и загриженост за съдбата на населението от този край.
Той носи в себе си желанието българите в планината да прогледнат в духовното си бъдеще, а това според него може да стане само чрез просвещение. В това велико дело се включват и местните първенци патриоти. Събирайки се, те решават да отворят в Горно Райково училище, а за учителка да бъде условена дъщерята на Вълчо Казалията. По този повод поп Григорко казва: „Вие всички не жалете сили, нито време, нито пари, а се борете смело, за да може училището да просъществува за чест и слава на това хубаво, трудолюбиво българско население“.
Както пише в автобиографията си, през 1842 г. Рада Казалийска открива в с. Райково първото класно училище, в което се обучават и момчета и момичета.
През 1845 г. отваря и вечерно училище, което именува: „Училище за черковен ред и славянско пение“, в което преподава на църковно-славянски език и църковно песнопение. Докато завършилите дневното училище поемат пътя на учители — будители и просветители, то във вечерното са само възрастни мъже, които тръгват из голямата планина да разнасят словото Божие на български език. Между тях е и бъдещият й съпруг Бялко Арнаудов, роден в Райково на 10 октомври 1812 година. Заради това, че в Гърция имал роднини той завършва образованието си в Атина, след което се завръща в Родопите и става учител по гръцки език в Долно Райково. Той е един от първите ученици на Рада Казалийска, учил в училището й за възрастни. Бил е приет при условие, че ще се откаже от преподаването на гръцки и ще стане български свещеник. Добро познанство е свързвало райковчанина с великия везир Митхат паша още като ученик в гръцката столица. Благодарение на това, той му „урежда две срещи със султан Абдул Азис“, на който бил поставен въпросът за отделянето на нашата църква от гръцката патриаршия, която не подбирала средства за налагане на гръцкия език, и за благосклонно отношение от страна на турската власт към местното население в Ахъчелебийско (Смолянско). Идеята му за духовна свобода се преплита с тази на Рада Казалийска. Неслучайно съдбата събира тези двама радетели за духовното просвещение на родопското население, които не жалят труд и сили за осъществяването на каузата, с която са се заели.