Тя изглеждаше тъй типично по английски, че Джо едва сподави усмивката си. Пясъчноруса коса, светли вежди, малки яркосини очи, луничаво лице и дружелюбен английски глас. Спря за малко и подвикна през рамо нещо на хинди, после протегна ръка към Джо.
— Много ми е драго да се запознаем, капитане! Чарли толкова ми говори за вас! Да знаете, че много се радва на присъствието ви тук. Вярно, че той командва парада, но май за пръв и последен път има на разположение полицай от вашия ранг, от Скотланд Ярд! Е, сигурно ви е доста горещо. Да ви донеса едно питие? Ще обядваме след половин час, съгласен ли сте? Ще се опитам да не си пъхам носа в работите ви, макар че имам толкова въпроси. Понякога си мисля, че съм омъжена за риба. Вие семеен ли сте?
— Не — отвърна Джо. — И слава богу, защото не съм от тези, дето мълчат „като риба“.
— О, чудесно! — възкликна Мег Картър. — Заповядайте насам.
Тя го въведе в малък офис с познатото вече на Джо стандартно оборудване — сума опърпани папки на лавиците, шумен електрически вентилатор, студена вода в термос, няколко групови фотографии на стената.
— Влизай, влизай — възкликна Чарли Картър. — Извинявай, че не те посрещнах, ама не чух кога си пристигнал. Сядай и разправяй какво научи. — Побутна кутията с цигари към Джо. — Аз пратих телеграма на импресариото и подготвих съобщение за пресата. Следобед ще излезе докладът от аутопсията, патологът също си знае работата. Само че има един проблем — няма кой да идентифицира трупа. Кой го е познавал тук? Уредих да го снимат и огледах тялото на покойника, ама няма отличителни белези. Сигурно има някакви роднини… — той се умълча и притеснено потърка лицето си.
— Аз пък прегледах багажа му — рече на свой ред Джо. — Открих ей тия неща. — Той извади кожения калъф. — Вътре има снимки на евентуални роднини — по-малък брат и едно пеленаче. Агентът му навярно знае къде се намират.
— Е, това е добре като за начало. А какво ще правим с погребението? Не може вечно да лежи в моргата, нито да го закопаем в земята на две на три. Та той е звезда от международен мащаб!
— Вярно — съгласи се Джо. — Полагат му се църковен хор и купища цветя — смотолеви той.
— Тук не разполагаме с кой знае каква охладителна техника. Трябва да говоря със сър Джордж. Това е пряко силите на редови провинциален полицай.
— А аз какво да кажа? Дори не съм официално зачислен в разследването. И да ти призная, позволих си да разпитам Шарп тази сутрин. Дано не съм нагазил в твои води? — Загърбил угризенията си, Джо разказа за срещата си, като ведно с фактите добави и личните си впечатления. Когато приключи, Картър се изправи и закрачи из стаята.
— Браво на теб! Добра работа си свършил, като си установил несъответствието между двете писма. Явно някой е насочил горкия Корсовски да пътува с тонга. Който е подменил писмото, е подписал смъртната присъда.
— Следобед имам среща с Алис Кониърс — оповести Джо. — Може пък да изкопча още нещичко от нея. От съпруга й разбрах, че всъщност тя дърпа конците в театъра. Може и тя да си има своите подозрения.
Продължиха да разговарят, докато кхитмутгарят13 ги покани на масата.
— Храним се на терасата. Надявам се, че нямате нищо против? — каза Мег Картър. — Обожавам околния пейзаж, а и въздухът е тъй свеж! И бездруго трапезарията е доста мрачна, а обзавеждането — пълна скръб!
— Не е вярно — възпротиви се Картър.
— О, Чарли! Мебелите бяха овехтели дори когато ги взехме от бригадния командир Робинсън, а в шестте години оттогава децата съвсем им видяха сметката — и тя посочи двете момиченца, които чинно седяха на столовете с бели лигавничета около вратлетата си. Тази типично английска атмосфера се допълваше и от традиционното английско меню: овчарски пай, ябълкова торта и крем карамел.
— Чарли ми каза, че сте останали очарован от Алис Кониърс, тъй ли е? Тя винаги действа така на хората, включително на мъжа ми, че даже и на децата — добави тя, имайки предвид явно дъщерите си.
— Признавам си, че останах с много добри впечатления — тя е практична, разумна, енергична. Всъщност не — рекох си, че няма равна на себе си!
— И аз мисля тъй. Има късмет, че е останала жива.
— Как така?
— Ами отървала си е кожата в оная ужасна катастрофа със Синия влак! Нима не сте чули? Това е първото нещо, което хората казват по адрес на Алис.