Алис посочи към грамофона, откъдето долиташе популярен диксиленд, при което индиецът се приближи и го изключи. Сетне се поклони и зачака. Алис поздрави Джо и попита дали желае чай или кафе. Той избра кафе. Индиецът отново се поклони и се оттегли.
Джо изпита облекчение, че вече не бе разглеждан под лупа, и поднесе букета на Алис.
— За най-красивото сопрано на изток от Кавказ — артистично заяви той.
Алис Шарп, трогната и развеселена, зарови нос в цветята, вдъхвайки свежото им ухание.
— Ммм, прекрасни са, но и донякъде печални! — заяви тя. — Напомнят ми за дома.
— За дома ли?
— Имам предвид Англия.
— Аха! И вас ви спохождат „мистериозни приказни гласове от простора“, тъй ли?
Алис се сепна, после се усмихна, схванала намека за „Шумът на върбите“14.
— Да, и аз се чувствам като Къртичко. Само че си нямам Плъхчо, който да ме ободрява по пътя. И аз подобно на Къртичко се опасявам, че бих останала разочарована, ако някой ден се завърна под родната стряха.
Тя се обърна да постави цветята върху една масичка. Настъпилата пауза даде възможност на Джо да огледа обстановката, в която се управляваше един от най-големите в света търговски концерни. Остана изненадан от атмосферата. Тук нямаше и помен от характерните за офисите в Лондон масивна едуардинска мебелировка и книжни рафтове по стените. Стаята бе просторна и практично оборудвана с бюра, шкафове и подвижни стоянки с папки. Въпреки олекотения интериор обаче личеше, че тук кипи усилена делова дейност. Белите стени бяха украсени с картини, които напомняха на Джо за френската импресионистична школа. Подът бе застлан с дебел килим в тъмни синьо-червени тонове, в унисон с трите лампи „Тифани“, заблестели като бижута в ъглите на офиса. Ала Джо забеляза, че несъмнено гордостта на мебелировката бе грамофонът, марка „Дека“. Последен модел, рече си той, с орехов обков и елегантна фуния. Отстрани бяха струпани плочи, издадени от нюйоркска фирма.
— Моля ви, не спирайте музиката заради мен — каза Джо. — Това е „Тайгър раг“, нали? Чух го на концерт на джазовата формация „Ориджинъл Диксиленд“ в Хамърсмит Палас. Обичам джаз!
Признанието му бе посрещнато с очарователна усмивка.
— Били ли сте някога в Америка, мистър Сандиландс? — Джо кимна отрицателно.
— Ах, как мечтая да отида там! Особено в Ню Йорк и Ню Орлиънс. Може пък някой ден да ми се удаде шанс да послушам джаз на живо, на Бейсин Стрийт. В Симла минавам за голяма особнячка, задето си падам по тая „дяволска музика“, както я наричат тук. Е, повечето от тукашните хора биха се престрашили да се подрусат в ритъма на Скот Джоплин и смятат негърския танц за много кръшно забавление, ама ако старчоците в Лондон знаят, че печалбите им валят на фона на джазова музика, ще получат инфаркт!
Индиецът се върна с поднос с кафе и бонбони, които постави на масата. После изгледа Джо с изпитателен и враждебен поглед, поклони се и излезе.
— Това е моят асистент Реджа Кхан — рече Алис. — Не бива да го бъркате с някой прислужник — поднесе ни кафето, защото отчасти отговаря и за личната ми безопасност. Той е истинско съкровище. Като мой секретар е запознат с всички тънкости на бизнеса не по-зле от мен.
— Дори е по-информиран от съпруга ви?
Алис вдигна вежди.
— Нима клюките вече стигнаха до слуха ви? Така ли прекарахте утрото? В ровичкане из кирливи ризи? Дори сте успели да се отбиете у мадам Флора?
Въпреки шеговития й тон Джо долови, че тя бе по-наясно с „цветарския бизнес“, отколкото бъбривата Мег Картър. Ядоса се, като усети как неволно се изчерви.
— Това е част от работата на полицая, мисис Шарп — забъркваш се с какви ли не образи. В един миг говориш с куртизанка, а в следващия — с бизнес дама.
Тя го изгледа изпитателно, преди да отговори на въпроса му.
— Да, имате право. Реджи не проявява голям интерес към ежедневния аспект на бизнеса. Оставил е на мен тази работа. От година на година печалбите ни нарастват, а той се включва най-вече с експертни съвети относно марките уиски, които внасяме. — При тези думи тя хвърли заговорнически поглед на Джо, придружен с обезоръжаваща усмивка. Подаде му чаша кафе и го покани да седне на дивана.