Джо го изгледа тревожно.
— Няма страшно, предупредих го да се качи на теснолинейката и в никакъв случай да не взема тонга! А ти, Джо, какво прави? Разкарваш се насам-натам из Симла, зяпаш по витрините…
— Прав си — усмихна се Джо. — И аз като местните пройдохи се размотавам из Главната. И като споменах „пройдохи“, нямахме ли уговорка да се срещнем с един-двама от тях тази сутрин?
Картър се ухили въодушевено.
— Точно тъй! Само че не е уговорка, тъй като не съм ги предупредил, че се каним да ги посетим. Прословутите „съквартиранти“ Джони, Бърти, Джаки и компания, които си живуркат като чергари в оная бърлога! Давай да вървим.
Двамата отминаха хотел „Сесил“ и свърнаха по Маунт Плезънт, на чийто ъгъл се намираше голяма белезникава къща. В нея, според твърденията на Едгар Трууп, той и аверите му бяха играли снукър в следобеда на убийството.
Макар с внушителни размери и претенциозна фасада, къщата бе в плачевно състояние. Джо неволно я сравни с резиденцията на сър Джордж и спретнатата по английски къщичка на Мег и Чарли Картър. А тази сграда сякаш принадлежеше към отминала епоха. Беше като реликва от времето, преди да се установи гражданската власт в Индия, когато мнозина английски търгаши се навъртали насам с цял харем индийски любовници, които криели от света, докато богатеели като почтени бизнесмени. Такава, помисли си Джо, е била Индия преди откриването на Суецкия канал, когато хората са пийвали разредено бренди и чота хазри, последвани от кана бордо за десерт.
Вдясно на ронещата се фасада се намираше двойна порта, която водеше към конюшня и навес за автомобил. Джо дочу подрънкване на кофи и тихо чаткане на конски копита.
— Тук винаги се навъртат по няколко кончета — уведоми го Картър. — Въртят алъш-вериш с тия животинки, ама съвсем законен. Рано или късно всяка тукашна кранта минава през обора им.
Градината тънеше в занемара. На алеята небрежно бе паркирана кола с отворени врати. Някои от капаците на прозорците зееха отворени, други бяха затворени, трети висяха на една панта. Отвътре долиташе мелодия от грамофон. Наоколо се мотаеха доста слуги, които обаче изобщо не проявиха благолепието и сервилността, с които Джо бе свикнал от страна на персонала.
Той се помая нерешително, а Картър го потупа по рамото.
— Хайде, няма какво да умуваме. Да си поприказваме със съквартирантите! Май е по-добре направо да влизаме — надали ще ни посрещнат с официалности. Слугите са като господарите си.
На вратата ги пресрещна някакъв длъгнест тип в омачкан бял костюм и накривена слънчева шапка. Подпираше се на бастун със сребриста дръжка, тъй като куцаше с единия крак.
— Да? — попита той, без да ги поздрави.
Картър го измери от глава до пети.
— Джони Бристоу! — възкликна той. — Как я караш, друже? Тук ли са Джаки Карлайл и Бърти Хърн-Робинсън?
— Може и да са тук. Ама хич не знам дали ще рачат да се срещнат с теб. Или с другарчето ти. Кой е тоя? — и той погледна Джо подозрително.
— Може ли да ти представя капитан Джоузеф Сандиландс от Скотланд Ярд?
Хората обикновено се шашкаха при тези думи, ала Джони Бристоу само въздъхна сприхаво и рече:
— Влизайте тогаз, макар че не ми е ясно какво ли пък можем да ви кажем? Не е ли по-добре да вардите маймуните, а?
Интериорът затвърди първоначалното впечатление на Джо за отминали времена. Мебелите бяха европейски, но доста опърпани и износени. На лавицата над камината в безпорядък се мъдреха куп сметки и покани, някои отпреди година. На стената неизбежно висеше „Среднощна гонка“19, редом с леопардова кожа и някакъв ловен трофей. Една захвърлена фехтовъчна маска и две рапири внасяха спортен дух в атмосферата, ведно с ботуши, камшици, боксови ръкавици, кутии с амуниции, незаключени шкафове за пушки, нови и разпечатани кутии с цигари, останки от обилна закуска, сред които се кипреше бутилка джин и битер ангостура.
— Едно питие? — попита Джони Бристоу. — По туй време сръбвам розов джин. А вие? Не желаете? Е, да ви отведа при другите. — И той даде нареждания на доста добър хинди на един от слугите. — Джаки и Бърти ей сега ще дойдат. Дано да са станали. А, Джаки — Картър е тука, и мистър… тоест, капитан Сандиландс.