— Чакай да отгатна — прекъсна я Джо. — Завъртял ти е главата със сладки приказки и си хлътнала по него, а?
— Божке, капитане! Хич не се учудвам, че си се издигнал толкова високо в службата. Имаш нюх за тая работа. Да, така беше — той ме покори! И преди да почнеш да се тюхкаш за падението ми, нека те осветля по въпроса — чувствах се прекрасно като негова пленница! Той беше страхотен симпатяга! Умееше да живее и се подвизаваше в една бохемска компания от сродни души. Познаваха на пръсти Лазурния бряг. Работата му не беше много задължаваща — изобщо няма да се изненадам, ако е казал на шефа си, че се налага да се умилква на богатата си баба, и онзи му е разписал отпускното. Да, такива бяха ония безметежни времена преди войната. И после се стовари Немезида!21
— В лицето на мисис Хайд-Джеликоу?
— Аха — засмя се Изабел. — Случи се тъй, че една нощ тръбата нещо засече или пък съм забравила да сложа свирката на мястото й. Представяш ли си каква драма? Вратата се отваря и на прага цъфва господарката — леля му — нахлузила нощния си халат и страшно разлютена. Остана като гръмната! Направо ни завари на калъп! И тогава — край! Край на неговите шансове за наследство, край на моя гурбет! Вече бях направила първата стъпка към пропастта. Господарката рече, че незабавно щяла да пише на баща ми и да го уведоми, че дъщеря му била блудница! Как ли ме е изтипосала в писмото си? Ама аз хич не чаках да науча отговора на баща ми. Трябва да кажа, че Едуин — така се казваше младежът — излезе много почтен. Имах само дрехите на гърба си и трийсетина лири. Не беше кой знае какво. Той ми даде още двайсет и пет — май само толкова имаше. „Да не закъсаш, мойто момиче“, тъй ми рече. Само че аз закъсах. По онова време на Ривиерата петдесет и пет лири бяха нищо работа. Тъй като нямах професия, щом парите се стопиха, започнах и аз да правя като другите. Не, не е това, което си мислите! Още не… Започнах да пея. Имаше доста хора от всякакви националности, които просто пееха на улицата. Не че бях кой знае каква певица — нали ме чухте? — ала бях млада и хубава, което, изглежда, допадаше на възрастните господа. Изкарвах достатъчно, като пеех два часа вечер край кафенетата. Веднъж попаднах на компания от веселяци, които бяха окупирали цялото заведение. Някакви чужденци. Заслушах се в приказките им и разбрах, че са руснаци. Знаех някой и друг руски романс…
— Значи историята за учителя по музика е вярна? — прекъсна я Джо.
— Разбира се! Възпитана съм да бъда честна и почти винаги говоря истината. Ей сега ще ви покажа, рекох си аз. Ей сегичка ще ви взема акъла! Нали знаеш, че руснаците са много сантиментални? Подхванах най-сълзливата песен, която знаех. И номерът мина! Те се разцивриха и взеха да ми пригласят на припева. Дадоха ми и последната си стотинка, ама не намазах особено — и те бяха същите голтаци като мен. Обаче ме взеха под крилото си и много ме глезеха, даже ме нагостиха с вечеря. Нещо повече… — Гласът й замря и по отнесения й поглед Джо разбра, че изцяло се бе потопила в спомените си. — Единият беше певец. Ама истински. Фьодор Корсовски. Онази нощ той ме взе със себе си и останахме неразделни цяла година. Обичах го. И той ме обичаше — поне така твърдеше.
— И защо се разделихте? — попита Джо с нескрито любопитство, забравил да се зарадва на правилната си догадка за предишното познанство между Алис Кониърс и руснака.
Алис се умълча.
— Раздели ни Атлантическият океан — промълви тя накрая. — Това достатъчна причина ли е, или да спомена и наличието на съпруга в Ню Йорк, за чието съществуване изобщо не подозирах? Или пък Световната война, която му попречи да се върне в Европа цели четири години? Това достатъчно ли е? — сприхаво добави тя.
— Беше запазил листовката с посланието ти…
— Да, останах безкрайно изненадана… Имаш ли нещо против да я запазя? Това означава много за мен.
— Не, нямам против — отвърна Джо. — Ще я поискам, ако ми потрябва.
— Ето как, отново се оказах сам-сама. На Фьодор му направиха много примамливо предложение от Ню Йорк. Нямаше как да ме вземе със себе си. Остави ми известна сума и аз останах да го чакам да се върне. Само че той така и не се появи. Бях много наранена. И побеснях от гняв! Но знаех какво точно трябваше да сторя. Измежду приятелите на Едуин, с които ме бе запознал, имаше един капитан от Кралския флот. Беше много противен — един такъв червендалест, а очите му все шареха. Похотлив до немай-къде! Но инак беше добродушен и хубавичък. Като разбра, че съм на разположение, тъй да се каже, той начаса ми предложи закрилата си, като обеща да ме настани в уютен апартамент с изглед към морето, някъде в Сен Рафаил. Та този същият апартамент се превърна в прословуто свърталище на морски офицери. Изобщо нямах илюзии, че Бърти ми е верен. Не че аз си седях тихо и мирно! Забавлявах се на пълни обороти. Само че дори хубавите неща свършват, както се казва. Това беше 1914 година — изведнъж по цялото крайбрежие плъзнаха френски войници, подлежащи на мобилизация. Някои бяха много гиздави, особено онези от Чуждестранния легион. Всички имаха парички и копнееха за ласки. Но най-напорист се оказа лейтенант Шасле Ранкур. Беше кавалерист от висока класа. Аристократ до мозъка на костите си! Премести ме да живея в една къща, негова собственост, на хълмовете край Монако. — Тя се умълча. — Погледни ме, Джо. Какво виждам, изписано на лицето ти? Ледено презрение?
21
В древногръцката митология — богиня, олицетворяваща нравствения световен ред. — Бел.прев.