Джейн Ан Кренц
Рандеву
ПРОЛОГ
Войната свърши.
Човекът, известен под името Немезида1 стоеше до прозореца на кабинета си и слушаше глъчката от улицата. Цял Лондон празнуваше разгрома на Наполеон при Ватерло така, както само англичаните могат да празнуват, фойерверки, музика и шум на хиляди богато облечени хора изпълваше улиците.
Войната свърши, но Немезида не беше убеден в това. Струваше му се, че никога няма да има край. Самоличността на изменника, наречен с прозвището Паяка, все още беше загадка. Последната тайна си остана неразгадана. Много хора бяха несправедливо убити от ръката на Паяка.
Немезида знаеше, че е дошло време да уреди личния си живот. Той имаше отговорности и задължения, които трябваше да осъществи, и, разбира се, най-сетне да си намери подходяща съпруга. Ще се заеме с решаването на тази задача така, както винаги бе пристъпял към всичко останало — с логика и с точна мисъл. Беше направил списък на кандидатките и трябваше да избере една от тях. Искаше съпруга, която да отговаря на неговата титла и име. Тя би трябвало да бъде добродетелна жена, на която можеш да се довериш, жена, която познава значението на верността.
Немезида бе живял дълго в сянка, научил се беше да цени верността и доверието и знаеше, че тези две качества са безценни.
Улиците бяха шумни. Войната свърши. Никой не бе тъй благодарен за края на тази ужасяваща и пагубна война, както човекът, наречен Немезида.
Но дълбоко в себе си винаги щеше да съжалява, че не е имало последна среща между него и мръсния предател, наречен Паяка.
1.
Вратата на библиотеката се отвори безшумно. От лекия полъх пламъкът на свещта затрептя. Свита в мрака, в другия край на дългата стая, Аугуста Болингър се вцепени. Точно в този миг се мъчеше да пъхне фиба в ключалката на писалището. Както бе коленичила зад широкото дъбово писалище, тя се втренчи уплашено към единствената свещ, която й служеше за осветление. Пламъкът затрептя още веднъж. Някой беше затворил вратата. С нарастващ страх Аугуста надникна зад ръба на писалището и огледа стаята.
Мъжът, влязъл в библиотеката, стоеше тихо в тъмното край вратата. Бе висок, облечен в тъмен халат. Тя не виждаше лицето му в мрака. Въпреки това, свита и със стаен дъх, Аугуста изпита обезпокояващото чувство, че той дебне. Само един мъж имаше такова влияние върху нея. Нямаше нужда дори да го вижда ясно или да рискува да се покаже заради някой, който се таеше като хищник в тъмнината. Беше абсолютно сигурна, че това е Грейстоун. Той не вдигна тревога в къщата, което беше огромно облекчение за нея.
„Странно, как необезпокоявано се появи в тъмнината, сякаш всичко му е добре познато“ — каза си Аугуста. После си помисли окуражително, че може би не е видял нищо подозрително. Просто е слязъл долу, за да потърси някоя книга, и ще предположи, че тази свещ е запалена от някой, който е дошъл тук преди него.
За момент Аугуста дори си помисли, че той даже не я е забелязал как тревожно наднича иззад писалището. Все пак тя беше чак в другия край на стаята. Бързо скри глава зад ръба на тежкото, покрито с резба дъбово писалище.
Върху дебелия персийски килим не се чуваха стъпки, но не след дълго гласът на мъжа се чу само на няколко стъпки от нея.
— Добър вечер, госпожице Болингър. Вярвам, че тук, долу, зад писалището на лорд Енфилд, сте намерили нещо подходящо и възвишено за четене. Но там действително светлината е много слаба.
Аугуста позна веднага ужасяващо спокойния, безчувствен глас и изстена, защото нейните предположения излязоха верни. Това беше Грейстоун. Имаше лош късмет. От всички гости, посетили вилата на лорд Енфилд през този уикенд, я откри точно човекът, който беше най-добрият приятел на чичо й — Хари Флеминг, граф Грейстоун. Единственият, който не би повярвал на нито една от нейните така добре скроени лъжи.
Аугуста се притесняваше от Грейстоун по няколко причини. Объркваше я начинът, по който я гледаше право в очите, сякаш надничаше в душата й и настояваше за истината. А освен това той беше изключително умен.
Тя тутакси започна да подбира най-подходящите измислици от тези, които бе предвидила за случаи като този. Трябваше да бъде нещо умно скроено. Грейстоун не бе глупак. Реши, че няма избор и че трябва да излезе от неудобната ситуация. Помъчи се да се усмихне весело, като погледна нагоре с престорено учудване:
— О, здравейте, господине. Не очаквах да срещна някого тъй ненадейно в библиотеката по това време. Търсех фибата си. Вероятно съм я изпуснала някъде тук.
— Изглежда, че фибата ви се е завряла в ключалката на писалището.