— А тази снимка е направена малко преди да го откарат в Германия.
Татко ми подаде друга снимка: показваше Жак в униформа пред къщата в Сен Флоран. Черницата беше отрупана с цвят.
— Виж, а това е Кристоф на първия си учебен ден. Тук двамата братя са в бръснарския салон. Още са малки деца.
Зад двете момчета стояха мъж и жена, навярно Арно и Клотилд. Нямаше дъщеря. Отново прегледах снимките с двете момчета. Къде беше жената от картината? Взирах се в лицата на жените и търсех прилика със себе си. Търсех по-скоро бледо лице, обрамчено от дълги коси, с прав нос и светли очи. Не открих нищо. Тук имаше някаква мистерия. Или жената на картината не беше от моето семейство, или някой бе унищожил всички снимки с нея. Не видях никъде и пръстена с перлата.
Дълго разглеждахме снимките. На две-три не познахме нито едно от лицата, но непознатите бяха мъже. През това време родителите ми си припомняха годините в Сен Флоран. Разказваха ми за празненства и за пожар в една къща, запален от най-големия син. Научих как Кристоф произнесъл първата си проповед и още много непознати за мен истории.
— Ще донеса и семейната книга — предложи мама и стана.
Оказа се, че вписванията започват едва от сватбата на родителите ми. Бяха вписани и имената на родителите им, но напразно търсих други членове на семейството.
Спогледахме се безпомощно.
— Това е важно за теб, нали? — Татко ме погледна въпросително.
Кимнах.
— Да. Така мисля.
— Наред ли е всичко останало?
В гласа му прозвуча загриженост.
— Разбира се. Картината докосна нещо в мен и искам да разбера всичко за нея.
— Ще помисля къде да попитам — обеща татко.
След около час потеглих към къщи. Мислите ми бяха заети с тайнствената жена. Не бях научила нищо за нея, но това я правеше още по-интересна. Какво бе казал татко? Като малко момче имал чувството, че семейството си има призрак. Нещо ми казваше, че този призрак е била тя. Докато слизах по хълма, пред мен се разкри старият град на Сет, а зад него се простираше наситеносиньото Средиземно море. Слънцето тъкмо залязваше. Спрях за малко в едно заливче, за да погледам. Изключих двигателя и за пореден път погледнах снимката на мобилния си телефон. Не, Жан-Луи не беше прав да твърди, че си въобразявам! Тази жена имаше нещо общо със семейството ми. Все едно дали разкриването на тайната щеше да направи живота ми по-интересен или по-добър, аз бях готова да сторя всичко, за да разбера коя е била тя. Въздъхнах дълбоко. От улицата под мен се чу бръмченето на стара американска кола. След минута в полезрението ми се появи червен корвет. Познах автомобила, защото Жан-Луи ми бе показал снимката в Париж. Покривът беше вдигнат. На волана седеше Франсин, а до нея — мъжът ми. Двамата се смееха.
Деветнадесет
Пак лежах будна през половината нощ и размишлявах за брака си. Май започваше да ми става навик и този навик никак не ми харесваше.
Поставих въпроса пред Жан-Луи, когато се прибра, и той се направи на обиден.
— Ти и без това се занимаваш само с онази безумна история. Просто исках да се повозя в страхотната й кола. Какво толкова лошо съм направил?
— Всички са ви видели. Защо трябваше да вдигате покрива?
— И какво? Ти също се возиш в колата на Каро и никой не го намира странно!
Отказах се и тръшнах вратата.
На следващата сутрин се обадих в офиса на шефката, мадам Грение, и й казах, че имам стомашни проблеми. Никога през живота си не бях правила подобно нещо и се учудих колко лесно лъжата излезе от устата ми. Съобщих на Жан-Луи по гласовата поща, че отивам да взема колата от паркинга пред градската управа. Направих го само за да не си помисли, че е открадната. Потеглих към Сен Флоран. Възнамерявах да отида в кметството и да проверя актовете за раждане. Изглеждаше ми добра, ако не и единствената възможност да разбера дали Арно и Клотилд са имали дъщеря. Наслаждавах се на пътуването и за пореден път установих колко добре се чувствам сама. Твърде рядко си позволявах тази свобода. Излязох на магистралата и увеличих скоростта. Карах в лявото платно, вземах завоите със замах. След отклонението за Сен Флоран намалих скоростта, за да се порадвам на природата. Сложих диск в уредбата и запях шансоните на Заз[22]. Приятна ми беше хладната сянка, хвърляна от тъмните гори. После отново стана светло. Прекосих една река — светлозелената вода миеше бели камъни. Малко преди Андюз изкачих голо възвишение. Спрях и отворих прозореца, за да вдъхна аромата на дива мащерка и розмарин. Съвсем бях забравила колко красиво и успокояващо е това място и колко благотворно ми въздейства.
22
Изабел Жофроа, по-известна като Заз, изпълнителка на шансони, джаз и соул, дебютният й албум „Заз“ излиза през 2010 г. — Бел. прев.