Виан седна отново и хапна малко пай, преди да отговори.
— Няма да узнае.
— Не искаш да му кажеш? Ти си луда! Той е бащата на това дете. Или е друг?
Виан сведе поглед. Знаеше колко са основателни аргументите на Клотилд.
— Той не иска деца…
— Но иска да спи с теб! Детето е негово!
— Ще се справя сама.
— Да не би да си решила да се разделиш с него? — Клотилд многократно бе убеждавала Виан да направи тази стъпка, но знаеше колко силно приятелката й обича Дейвид, за да го остави. Затова само кимна, когато Виан каза:
— Прекалено много го обичам. Ще родя детето, без той да разбере.
— Какво си намислила? Само след няколко седмици всички ще разберат какво става. Няма как да скриеш бременността си от мъжа, с когото спиш. А дори и да успееш, няколко месеца не бива да се виждаш с него. Ами какво ще направиш след раждането на детето? Виан! — Клотилд стисна ръцете на приятелката си и я принуди да я погледне в очите. — Знаеш колко се радвам за теб и колко силно желая дете. Но аз съм омъжена, имам си мъж, който ще се грижи за мен и за детето. Ти нямаш нищо.
— И аз мисля непрекъснато за това, ден след ден, дори когато съм в леглото с Дейвид. В моменти на слабост желая съвсем нормален семеен живот с него: да се събуждаме сутрин заедно, да сядаме на масата, да обсъждаме какво да купим. Да отидем някъде заедно, да приемаме покани от приятели… Да му пера дрехите, да слушам истории от детството му… Искам да притежавам целия Дейвид, не само част от него, онази част, която той е готов да ми даде. Искам да споделям живота си с него, с всички последствия. А в следващия миг…
— В следващия миг?
— Тогава си казвам, че съм страхливка. Той винаги ми е заявявал съвсем ясно нежеланието си да създаде семейство.
Защото имаше и друго: щастието да бъде сама, да определя кога ще се храни, кога ще се прибере вкъщи. Да се мотае по цял ден, да се губи в книгите си или в някоя голяма градина, без вкъщи да я чака гладен мъж или да иска обяснения. Така живееше Клотилд. Нейният Жано беше твърде старомоден в някои отношения. Понякога напомняше на Виан за собствения й баща. Грижите, с които обграждаше Клотилд, наемането на жилището, планирането на сватбата — всичко това си имаше и сенчеста страна. Той изискваше жена му да се държи „порядъчно“, всичко вкъщи да е в пълен ред. Многократно беше дал на Виан да разбере, че не одобрява връзката й с Дейвид и това, че тя му позира за картините му. „Крайно време е да се ожени за теб, така постъпват порядъчните мъже“ — повтаряше й той. Младата жена пренебрегваше укорите му, но й беше неприятно, а и Клотилд започваше да мисли като него. Да, приятелката й си бе извоювала някои малки свободи и от време на време се измъкваше от къщи под някакъв предлог, за да се позабавлява с Виан както преди, но иначе играеше ролята на покорна съпруга. Все по-често й се налагаше да измисля убедително алиби за общите им разходки или срещи в някое кафене, защото Жано смяташе, че Виан влияе зле на жена му. Редовно правеше на Клотилд сцени, достойни за филм, но двамата скоро се помиряваха.
Виан се опита да обясни на приятелката си каква бъркотия цари в главата й.
— Разбираш ли какво имам предвид? С радост бих се омъжила, та детето ми да си има баща, същевременно обаче не искам да живея като… — едва не й се изплъзна като теб, но бързо се поправи — … като майка ми. Пожертвах много, за да живея така, както живея сега. Най-важното обаче е друго: не искам да изгубя Дейвид. Затова няма да му кажа, че ще има син.
— Син ли?
Виан се усмихна. Изведнъж всички грижи я напуснаха, сърцето й се изпълни с радостно очакване.
— Ще бъде момче, знам.
— Добре де, но как ще се осъществят нещата на практика?
Виан я дари с благодарна усмивка.
— Надявам се да ми помогнеш. И да му станеш кръстница.
Трогната, Клотилд стана и я прегърна.
Дейвид беше изцяло погълнат от предстоящата изложба и Виан се възползва. Той се срещаше често с търговеца Дюдеван, за да обсъждат разни проблеми. Междувременно тя опозна по-добре дребния, жилест мъж с издут корем. Дюдеван работеше с размах, а въодушевлението му от живописта я спечели окончателно. Истинското му име беше друго. Той произхождаше от Полша и се бе отказал както от непроизносимото си име, така и от еврейската си религия. През Голямата война беше воювал за Франция подобно на стотици хиляди други чужденци, намерили нова родина в Париж и пожелали да изразят признателността си към страната. През лятото на 1917 година го ранили и го удостоили за смелостта му с Croix de Guerre[31] и с френско гражданство — най-важното за него. Дюдеван беше един от най-големите бохеми в града. Пиеше без мяра, канеше всички, с напредването на нощта изпълняваше оперни арии. Ако не бе станал търговец на картини, сигурно щеше да направи кариера като певец. Притежаваше тъмен, дълбок глас.