Софи Хана
Ранима близост
От: NJ nj239@hotmail.com
До: Speak Out and Survive
survivorsstories@speakoutandsurvive.org.uk1
Тема: Това не е моята история
Дата: Пон. 18 май 2003 13:28:07 +01:00
Това не е моят разказ. Изобщо не съм сигурна, че искам да споделям тази история или чувствата си с непознати в мрежата. Би било някак неискрено — неискрено и написано с цел да предизвика внимание. Просто ми се иска да го кажа, а вашият уебсайт не предлага адрес, на който могат да се пращат писма.
Когато измисляхте името на организацията си, запитвали ли сте се дали всъщност най-доброто решение е болката да се изкаже? Като споделиш нещо с някого, то става по-реално. Защо му е на човек да разказва нещо, което би искал никога да не му се е случвало, и така да го накара да се случва отново и отново в съзнанието на всеки свой познат? Аз никога няма да разкажа моята така наречена история, което означава, че няма да има справедливост, няма да има заслужено наказание. Понякога тази мисъл ми тежи. Все пак по-добре това, отколкото през остатъка от живота ми всички да ме смятат за жертва.
Извинете — за оцеляла. Макар че тази дума ме притеснява. Мен никой никога не се е опитвал да ме убие. За оцелели има смисъл да се говори при самолетна катастрофа или ядрена експлозия; ситуации, при които може да се очаква всички присъствали да умрат. Изнасилването обаче в повечето случаи не е животозастрашаващо събитие, така че смисълът, съдържащ се в думата „оцелял“ — все едно си извършил някакъв рядък подвиг, — звучи покровителствено, като фалшива утеха.
Когато за първи път влязох във вашия сайт, се надявах да прочета нещо, от което да се почувствам по-добре, но стана точно обратното. Пълно е с едни и същи досадни клишета: много по-добре съм, казах и ми олекна, усмихвам се през сълзи, родих се от пепелта и т.н. Напомнят ми за текстове от някой лош хевиметъл албум. Защо никой не казва, че не очаква някога да се отърси от преживяното?
Знам, че ще прозвучи ужасно, но аз всъщност завиждам на много от хората, постнали историите си на вашия сайт: на онези с безчувствените приятели, които се съобразяват единствено със собствените си желания; на момичета, допуснали да се напият при първата среща. Те поне могат да извлекат поука от случилото се. Моят нападател бе човек, когото не бях виждала никога преди това, нито съм го виждала след това, човек, който ме отвлече посред бял ден и знаеше всичко за мен; името ми, работата ми, къде живея. Нямам представа откъде знаеше всичко. Нямам представа защо ме беше избрал, къде ме отведе, нито кои бяха другите хора там. Няма да се впускам в повече подробности, макар че, ако го направя, вероятно щяхте по-добре да си обясните гнева в онова, което ще кажа по-надолу.
На страницата „Що е изнасилване?“ във вашия сайт изброявате няколко определения, последното от които е: „всяко поведение, съдържащо сексуална заплаха“. И по-нататък казвате: „Не е необходимо да е имало физически контакт — понякога за жената е достатъчен неуместен поглед или коментар, за да се почувства насилена.“ Когато прочетох това, ми се прииска да ударя този, който го бе написал.
Знам, че няма да одобрите това писмо, няма да харесате нито мен, нито казаното от мен, но въпреки това ви го пращам, защото е важно да се знае, че не всички жертви на изнасилване разсъждават по един и същи начин, говорят с едни и същи клишета, имат едни и същи нагласи.
Част I
1
Понеделник, 3 април 2006 година
Щях да ти обясня, ако беше тук да чуеш. В момента нарушавам обещанието, което ти дадох — единственото, за което някога си ме молил. Сигурно си спомняш. Гласът ти бе толкова строг, когато каза: „Искам да ми обещаеш нещо.“
— Какво? — попитах аз и се надигнах на лакът, ожулих кожата си на жълтия найлонов чаршаф в желанието си да се изправя по-бързо, да съсредоточа вниманието си върху думите ти. Горях от желание да ти угодя. Толкова малко искаш от мен, че все търся начин да ти дам повече. — Каквото поискаш! — засмях се аз. Нарочно го направих, макар да знаех, че някои биха сметнали това за неразумно. Обещанието е като обет, а на мен ми се искаше двамата да си даваме повече обети, които да ни обвързват.
Моята жизнерадост те накара да се усмихнеш, но не задълго. Толкова си мрачен, когато сме в леглото. Струва ти се ужасно, че скоро ще трябва да си тръгнеш, и затова винаги изглеждаш така: като че очакваш някакво нещастие. Когато си отидеш, обикновено плача (не, не съм ти го казвала, защото за нищо на света не бих искала да насърчавам склонността ти да изпадаш в мрачно настроение), но когато сме заедно, изпитвам такова блаженство, сякаш съм взела някакъв силен, променящ съзнанието наркотик. Струва ми се невъзможно да се разделим, не ми се вярва, че мигът може някога да свърши. И той никога не свършва в известен смисъл. Когато съм си вкъщи, когато варя спагети в кухнята или дълбая римски цифри в работилницата, аз всъщност не съм там. Продължавам да съм в стая единайсет в „Травълтел“, с нейния твърд, изкуствен, ръждивокафяв килим, който жули стъпалата като четка за зъби, със събраните едно до друго легла, покрити с матраци, дето изобщо не са матраци, а приличат на онези оранжеви дунапренови дюшеци, с които покриваха пода на салона по физическо в гимназията.
1
Survivors’ stories (англ.) — разкази на оцелели; Speak Out and Survive (англ.) — Кажете си болката и я преодолейте. — Б.пр.