„Аз винаги ще се чувствам парализиран — призна ти. Не очаквах да чуя подобно нещо и извърнах глава да не видиш разочарованието ми. — Винаги ще се чувствам така, както се чувствам сега — сякаш ходя по ръба на пропаст и не съм готов да се хвърля от него. Но ще го направя. Ще се заставя да го направя. Някога наистина исках да се оженя за Джулиет. И се ожених. Сега изпитвам непреодолимо желание да се оженя за теб. Чакам го с нетърпение всеки ден, всеки миг.“
Чувствам се като умиращо животно, когато си спомням нещата, казани от теб, и ясно чувам гласа ти в съзнанието си. Не може да е свършило. Трябва да мога да те видя пак. Остават два дни до четвъртък. В четири часа ще бъда в „Травълтел“. Както обикновено.
Ивон ме бутва с лакът.
— Май трябва да си държа устата затворена — отбелязва тя. — Коя съм аз да ти давам акъл? Ожених се за мързелив алкохолик, защото се влюбих в лятната беседка в градината зад къщата му и си мислех, че би била идеална за бизнеса ми. Получих си заслуженото, нали така?
Ивон винаги си измисля гнусотии за своята любовна история и все гледа да се очерни повече. Тя се омъжи за Бен Кочин, защото го обичаше. И още го обича, подозирам, въпреки безцелното му съществуване и пиянството му. Сега Ивон и нейният бизнес „Съмърхауз9 Уеб Дизайн“ се подвизават в преустроеното мазе на моята къща, а лятната беседка на Бен, ако се вярва на съгледвачите на Ивон, се използва главно като склад за бутилки.
Почти стигнахме. Виждам тухлената сграда на полицейския участък — червеникаво петно в далечината, което се приближава. В гърлото ми е заседнала голяма буца. Не мога да преглътна.
— Хайде да заминем някъде за два-три дни — предлага Ивон. — Имаш нужда от почивка, малко да се откъснеш от целия този стрес. Да вземем да идем на бунгалата „Силвър Брей“. Показах ли ти визитната им картичка? Мога да наема едно бунгало за нас почти за без пари — нали съм с връзки, знаеш как стават тия работи. След като свършиш каквото имаш да вършиш в полицията, бихме могли…
— Не — сопвам се аз. Какво са им влезли тия бунгала „Силвър Брей“ на всички в устата? Старши следовател Зейлър ме разпитва за тях, след като с целия си акъл й дадох погрешка тяхната визитка. Пита ме дали двамата с теб сме били там.
Не искам да ми се припомня единствения път, когато ти ми се ядоса истински, не и сега, когато си изчезнал. Странно, но тази случка не ме беше тормозила досега. Забравих я почти веднага. Ти също, убедена съм. Но сега този единствен лош спомен сякаш придоби неочаквана значимост и аз се старая да не мисля за него.
Няма начин да е свързано с изчезването ти. От къде на къде ще те накара да ме напуснеш цели четири месеца, след като се е случило? А и всичко между нас си беше наред през това време. Даже много повече от наред — беше съвършено.
Ивон имаше куп от тия тъпи визитки, пръснати из кабинета й, и аз взех една. Помислих, че се нуждаеш от истинска почивка — далеч от Джулиет и нейните изисквания, които ти изсмукват кръвта като пиявици, затова реших да те изненадам, като резервирам бунгало за нас. Дори не за цяла седмица, само за един уикенд. Пазарих се за специална тарифа по телефона с доста неприятна жена, която сякаш нарочно се опитваше да ме откаже от намерението да увелича печалбите й, като отседна в едно от бунгалата й.
Знам, че по принцип не обичаш да отсъстваш за повече от ден, но си помислих, че няма да имаш нищо против да направиш едно-единствено изключение от това правило. А ти ме погледна така, сякаш бях извършила предателство спрямо теб. Два часа не проговори — думичка не обели. И дори след това не пожела да си легнем.
Все повтаряше: „Не биваше да го правиш. Изобщо не биваше да го правиш.“ Затвори се в себе си, обгърна с ръце коленете си, притисна ги до гърдите и не реагира дори когато те хванах за раменете и те разтърсих, побъркана от вина и угризения. Тогава едва не се разплака — друг път не съм те виждала толкова натъжен. Какво си мислеше? Какви мисли минаваха през ума ти, а ти не можеше или не искаше да ги споделиш с мен?
Бях като обезумяла цяла седмица, защото се боях, че всичко между нас е свършило, и се ненавиждах за нахалството си. Но за мое удивление, следващия четвъртък ти си беше пак предишният. Изобщо не спомена случилото се. Когато се опитах да се извиня, ти само сви рамене: „Знаеш, че не мога да отсъствам. Съжалявам, миличко. Много ми се иска, но не мога.“ Така и не разбрах защо не каза така още предния път.
С Ивон не съм споделяла и сега не мога да й го разкажа. Как би могла да разбере?