Турците в Ресен изобщо постоянно отпадаха икономически. Богатите, без занятие, продаваха малко по малко своите имоти. Чиновниците не бяха плащани редовно и живееха от малки подкупи. Имотната класа в града бяха християните. Турците се чувствуваха в зависимост от тях. Спомням си как една седмица преди байрама някои от тях, измежду по-видните, идеха в дюкяна на баща ми да купуват басми, коприни и сърма. Стеснението им се четеше по лицата, но баща ми гледаше да отстрани у тях това чувство. Той се отнасяше към тях с доверие и голяма любезност. Те бяха впрочем добросъвестни платци, макар понякога със закъснение.
Турците в Ресен не живееха в отделни махали, както например в Охрид. Къщите им бяха размесени с българските и между тях имаше добро съседство. По празниците си разменяха любезности. На турците пращахме на Великден козунак с червени яйца, а те на байрам ни пращаха баклави. По такива случаи се правеха и посещения. Туркините и българките си отиваха едни у други. Туркините тъчеха най-тънките платна, които българките им поръчваха за прикя на дъшерите си. У туркините също се поръчваха бюреци и баклави. Но нито българките, нито туркините излизаха на пазара: майка ми докрай не беше видяла дюкяна на баща ми. По махалите обаче ходеха свободно, без някой да ги безпокои. Има нещо, което и досега ми е останало загадка. За обикновените туркини българите казваха «анка», високопоставените наричаха «божа». Какъв е произходът на тази дума и какво значеше, и досега не ми е ясно.29
Мъжете се срещаха по чаршията. Отиваха по дюкяните на българите да разговарят и да пият кафе. Те канеха по някой път българи на вечеря, но никой път не идваха у християните освен на кафе. Очевидно се бояха от това, че българите готвеха със свинска мас. Отвращението от свинете съставлява, както е известно30, една от проявите на мюсюлманското религиозно чувство. Между турците имаше и фанатици, които зле гледаха на напредъка на българите, на тяхното богатство и на тоя дух на свободно държане, който все повече се забелязваше у тях.
Особено се дразнеха от волността, показвана от интелигенцията. Учителите и ученините на връщане от Солунската гимназия ходеха на групи по улиците, водеха шумни разговори и не спазваха етикетните учтивости, установени между двете вери. Те кипяха от яд, като виждаха учители с бастун и брада. За правоверните турци брадата не бе украшение на тялото, а едно лично достояние, което се даваше с дълъг, благочестив живот. Когато един турчин речеше да си пусне брада, той се подготовляше с дълги посещения в джамията, на уречения ден канеше роднини и приятели на угощение и един ходжа му четеше молитва. Не е чудно, че брадата на учителите им се виждаше като едно поругание на техните обичаи. Първият, който дойде с брада в Ресен, беше братовчед на Андрей Ляпчев. Той пристигна от Солун и отвори шивачница за «френски» дрехи. Появяването му предизвика цяла буря у фанатиците. Трябваше чорбаджиите да им обясняват, че ние гледаме иначе на брадата, отколкото турците, че в самата турска столица много християни са пуснали брада, че това, което е позволено в столицата, дето живее султанът, не може да се смята като скандал в един град като Ресен. И най-после настъпи уталожване на възмущението им. Но през дълги години, когато Панде Ляпчев минаваше по улицата, фанатиците, насядали на кепенците на някой берберин, му отправяха през зъби някоя неблагозвучна дума.
Имаше един млад турчин, който пък гледаше с голяма симпатия към учителите, виждаше у тях смътно носители на идеята за един по-друг свят, Селим ефенди, писар в конака. Той имаше особено желание да дружи с тях и беше научил някои литературни думи и обръщения. На баща ми не казваше «чорбаджи», а «господин Трайче». Другите турци го закачаха незлобливо и го наричаха «господин Селим».
Особено добро разположение към българите показваха туркините. Те облажаваха българките, че в нашата вяра нямало развод, докато коранът позволявал на всеки турчин да паряса жена си, щом поиска. У дома идеха туркини — при отсъствие на мъжете, — за да разговарят с майка ми. Те я разпитвали с любопитство за нашата религия, за църквите, за пеенето в тях. Нямаше ли в тях някаква духовна наследственост, която ги теглеше към една вяра, отнета насилствено някога от прадедите им? Или пък виждаха поезия в това, което бяха чували за тържествеността на нашата литургия и за хубостта на иконите, привлекателност, която съвършено липсваше в техните голи джамии.
29
Така би наричани туркините и в Прилеп. Н. Г. Еничерев, който учителствувал там през Възраждането, отбелязва това в спомените си, като дава и едно обяснение. Според него «бо̀жа» било съкратено от българската дума госпожа, «анка» идело пак като съкращение от думата ханъмка. — Никола Ганчев Еничерев. Възпоминания и бележки, София, 1906, стр. 202.
В Цариград чувах да се употребява следната поговорка «Исми вар, джисми йок, демек анка» — превод: име има, тяло (величина) няма, значи
30
Поради това тяхно отвращение в македонските градове бе забранено да се продава по месарите свинско месо. В Битоля то се продаваше в двора на църквата «Св. Неделя».