Избухна след това Руско-турската война. Турската власт вдигна всички владици от македонските епархии, Българското църковно управление в овдовелите епархии, както и в тия, които не бяха още получили владици, бе в ръцете на общините. Българските общини в Македония почнаха да се основават след 1876 година, годината, в която гръцкият патриарх Григорий VII призна на българския народ правото да има своя църква. След това почнаха в Македония последователно отричанията на българските градове от патриаршията.
Общините в Македония заместваха до една допустима от турските власти степен отсъствуващия владика. Те се занимаваха с църквата, училищата и всички работи от народен и религиозен характер. Общината даже даваше разводи.
Помня един странен и вълнуваш случай, който еднъж разказа баща ми.
Дошли в общината един селянин и една селянка и заявили, че искат да се разведат. Те се обвинявали взаимно и никакъв съвет за помирение не искали да чуят. Тогава председателят на общината им казал: „Венчилото става с благословението на бога, а вие искате да развалите това, което бог е благословил! Ако правите това само от сръдня и лекомислие, това е голям грях. Но щом настоявате за развод, ще ви разведем. Само че ето какво ще направите преди това.“ Наредил да донесат един конец, тя да го хване от единия край, той от другия. „Сега теглете — им казал той — и опитайте се да го скъсате. Тогава ще ви разведем.“ „Те почнаха да теглят — разказваше баща ми. — После ръцете им се разтрепераха, изпуснаха конеца и като че ли обзети от някаква свръхестествена уплаха, избягаха.“
Членовете на общината се избираха всяка година. Помня баща ми да е казвал у дома: „Утре ще имаме народно събрание“. Изборът ставаше в училището. В него можеха да участвуват всички, които се казваха българи и пожелаеха това. Но главните избиратели бяха хората от еснафа. В Прилеп, гдето още от захващането на Черковния въпрос имаше борби между еснафа и чорбаджиите, изборът за община се произвеждаше по една сложна процедура.52 В Ресен нямаше между еснафа и чорбаджиите ни съревнование, ни вражда. Чорбаджиите не се държаха властнически и надменно. Еснафът охотно им оставяше тежестта на народните работи.
През дълги години главно лице в общината бил Йон Стрезовски. Помня го добре. Един човек, къс по ръст, пълен, с кръгло лице, бели мустаци, подрязани както у турците, и с очила. Ученик на Димитър Миладинов и после учил в Янина53, той бил (преди интелигенцията, която излезе от българските училища) най-ученият човек в града и по-точно казано единственият учен. Когато Андрей Ляпчев през време на дългото си студентчество в Европа се връщал по някой път в Ресен, отивал да разговаря с него по философия. Намерил го веднъж с „Политиката“ на Аристотеля в ръце. Йон Стрезовски бе първият вожд по Черковния въпрос на българите в града. Той имал всичките качества на водител: ум, пламък и енергия. „Йон запали огънот! — казваше баща ми.54 — Но после дяволот му влезе в душата.“ Наистина една наранена амбиция го подтикна, както ще видим по-късно, към разрушаване на това, за съзиждането на което толкова много бе спомогнал. Ресенските чорбаджии бяха прочути с техните взаимни ежби и съперничества, които се отразяваха и в работата на общината. Голяма вражда делеше семейството Стрезови от семейството Татарчеви. Стрезовците бяха дошли в Ресен от Преспата, дето имаха чифлик в село Волкодери. Те се хвалеха с някакъв голям произход. Един от синовете на Йон Стрезовски, Коста, обичаше да прави намек доста наивно, че те произлизали от някой си болярин Стрез, който уж бил от рода на Самуила. Произходът на Татарчеви не ми е известен. Говореше се, че те водели рода си от тия куриери, които пренасяли пощата в Турско и които се наричали татари. Бяха много богати. За белег на богатството им може да служи фактът, че независимо от поземлената им собственост един от братята, Андрей Татарчев, преди Общоевропейската война бе дал на съхранение в Солун в Banque de Salonique 13 000 турски лири в злато. Старите Татарчеви, братята Андрея и Никола, бяха хора малограмотни и макар и много способни в търговията и несъмнени родолюбци, не играха в народните работи голяма роля. Техните по-стари синове Георги, синът на Андрея, и Михаил, син на Никола, бяха първите граждани на Ресен, получили по-високо българско образование. Те се учиха в Пловдив и останаха най-напред там като чиновници на Румелия. След Съединението се завърнаха в Ресен с всичкия опит, добит от партийните борби в автономната област, и поискаха да вземат в ръцете си ръководството на общинските работи. Те поведоха борба с Йон Стрезовски и тая борба дълги години държа Ресен разделен надве. Двама от по-младите Татарчеви се учиха също в Пловдив и после свършиха медицина в Берлин. Единият от тях, д-р Христо Татарчев, се настани в Солун и когато се основа Вътрешната организация, стана председател на централния комитет. Другият, д-р Божирад Татарчев, се специализира по хирургия в Лондон, където участвува в пропагандата сред английското обществено мнение за Македония. Но за тях ще говоря, когато стигнем до революционната епоха.
52
Ето тая процедура, както я описва Георги Трайчев:
„В първите дни на всяка нова година старата община изработва списък на кандидатите от 36 лица. Тая листа се изпраща до първомайстора на всеки еснаф, който от своя страна свиква еснафско събрание и се избират 12 души от посочените 36 лица по общо съгласие или вишегласие. Потвърден, изборният лист с еснафския печат и надлежните подписи, връща се в общината в затворен плик. Старата община отваря писмото, преброява гласовете, провъзгласява избраните 12 души и ги подканя на първо заседание в определен ден. В тоя ден старият председател открива заседанието и си излиза. Новите членове същевременно си избират председател. В следующото заседание общината избира 6 души граждани за училищни настоятели и двама изпомежду си за черковни епитропи“ (Георги Трайчев Спомени от моето 40-годишно учителство, София, 1930 г., с. 12).
53
Гръцкото училище в Янина било много прочуто. В началото на миналия век там е преподавал философия един учител, за когото съм чел някъде, че бил слушал лекциите на Кант.
54
От него е, без съмнение, тая безименна дописка от Ресен във в. „Македония“ в брой 30, от 1867 г.
Господине редакторе на весник Македония.
До сега никогашъ отъ нашиотъ гратъ не са йе писало кореспонденция, сега за първо зафащаме за да явиме и отъ нашиотъ малки гратъ, за да ви известиме малку неша, които са случиле сега за малу време. Нашиотъ гратъ йе сосем отъ българи населенъ, така и околните села, но само со име бугари, а не со деломъ. Но сега и тука се собудифме и зафащаме за да бараме татковниотъ язикъ, и за чуденъе йе, оти изведношъ се запалиа на сичките сърцата, за да сакаатъ матерниотъ язикъ, но не можитъ да са изполнитъ желанието во градот ни, като имаме най-първо препятствието отъ владиката Мелетия, фторо и отъ неколку негови привърженици или негови лижепаничковци…, на които за сега замолчаваме имената да ви кажиме, като са надевами, чи и тий са българи и во еденъ денъ белки и тий ке дойдатъ на родотъ, що требитъ като българи — Йорданът Иванов. Българите в Македония. София, 1917 г., стр. 318.