Никола Ляпчев издъхна, пребит от бой от турците през първите дни на Илинденското въстание. За други трима от братята му — Христо, Евтим и Йонче — няма да се каже нищо особено освен това, че първите двама имаха язика на майка си, без да имат и нейния ум. Третият показваше кротост, доста неочаквана в едно познато по шумността си семейство. Казвам неочаквана, защото най-известният от шестимата братя, Андрей Ляпчев, познат в България като политик — на него се приписват думите „со кротце и со благо“, — е бил на млади години много буен, както се знае от участието му в борбите в Пловдив при Съединението и подир. Брат му Георги виждал в него още през детинството му големи заложби. Преди да почине, той казал на братята си: „Ще правите всички жертви, ако е нужно, ще продавате, но ще го изучите.“ Братята изпълниха този завет. Седем години те го поддържаха в Европа. Андрей през това време няколко пъти се е връщал в Ресен. С всяко идване той давал подтик на народните работи. На неговия почин главно се дължеше основаването на неделното читалище „Напредък“.
Андрей Ляпчев и Трайко Китанчев са най-известните лица, които Ресен и околията му са дали. За Китанчева, една от най-чистите, бих казал, най-светлите фигури на българската демокрация, ще говоря, когато стигнем до въстанието от 1895 година, на което бе главният организатор. Роден бе в село Подмочани. Баща ми разказваше, че той го завел в Цариград, където отначало работел в една градина, а после постъпил в българското училище във Фенер, ученик на П. Р. Славейков. Родителите му се преселиха от Подмочани в Ресен. Бащата имаше градина и продаваше зеленчуци и плодове. Той беше тих човек с блага физиономия. Никой не би го повярвал за баща на един пламенен оратор и смел борец. От него може би идеше само това, което правеше от сина му мечтател. А майка му бе жива, будна жена, която сладкодумно приказваше и имаше в погледа си нещо решително. Те и двамата се ползуваха с особено уважение а града, горд с тяхното чедо.
Трябва да спомена и за други някои първенци, които по родолюбие не отстъпваха никому, но които избягваха да изтъкват себе си. Един от тях беше Мице Вельов, син на дядо Вельо, за ролята на когото в Цариград по Черковния въпрос вече говорих. Висок и малко прегърбен, сух, малко мрачен, той беще много мълчалив. Всички го хвалеха за неговата мъдрост. Цедеше думите си, но баща ми казваше за него: „Всяка дума той забива като гвоздей!“ Една дъщеря на Мице Вельов, Захария, свърши медицина в Нанси и за блестящите си изпити получи златен медал. Ресен може да се гордее, че даде на българския народ една от първите жени лекарки. Един внук на Мице Вельов стана член на Софийския апелативен съд.
В поразителен контраст с Мице Велъов бе добрият старец Тасе Чукалев, наивен и крайно приказлив. На посещения при празници той беше изобилен със своите благопожелания, казваше на всички по една ласкава дума и не пропускаше да пожелае и на бога дълговечност. Когато, на гости, вземеше чашата с ракия, той казваше най-напред: „Да ни е жив господин Бог и Богородица майка!“ Към първенците се числеше и Андрея Милушев, един от богатите между тях. Той бе редовно избиран в общината, взимаше участие в народните работи, но по отношение на него имаше известна мнителност, понеже обичаше да дружи с турците, и то с тия именно, които народът не гледаше добре.
Почти всички ресенски първенци бяха дошли от селата. След забогатяване те бяха се заселили в Ресен и съставляваха в града една нова буржоазия, която по Черковния въпрос води борбата срещу старата буржоазия, състояща се от властите, опрени върху владиката и неговата законна власт. Като кореняци в Ресен се смятаха измежду първенците двамата вуйковци на майка ми, Коте Павлев55 и Тане Павлев от семейството Мильовци. Коте Павлев беше горещ българин. Неговият син Никола Милъовски, български учител, през време на сръбското владичество никога не се е съгласил да каже една сръбска дума.56
Към първенците на Ресен се числеше и баща ми. Той не изпъкваше между тях нито по богатство, нито по жажда за влияние. На ежбите между чорбаджиите беше чужд. Той въобще не дружеше много с тях. От Йона Стрезовски, когото толкова много бе почитал на младини, отбягваше, откато го бе видял завладян от зъл дух. Старите Татарчеви не обичаше, защото ги намираше саможиви и скъперници. Братята Ляпчеви бяха за неговия вкус твърде много шумни и буйни. „Баща ти — казваше ми моят бивш учител Коста Николов — беше връзката между интелигенцията и еснафа, от една страна, и чорбаджиите, от друга.“57 Наистина в неговия дюкян идваха често учителите и добрите му приятели от еснафа.
55
Коте Павлев беше къс, дебел, с мургаво лице и дебели черни вежди. Физиономията му беше чисто татарска. Не приличаше никак на славянин и тетин ми Раде. Неговото семейство се казваше Коруновци. Един от най-младите му членове бил кръстен с името Корун, очевидно прабългарско.
56
Уви, син му, д-р Мильовски, завършил ветеринарна медицина в Загреб, измени на семейната традиция. Чувам, че бил ректор на Скопския университет.
(Добавка: По-късно, когато в СФРЮ дочуха, че предстои излизането на „Ранни спомени“ на Симеон Радев — или това бе само съвпадение?!, — д-р Мильовски бе изпратен за посланик на „федеративна“ Югославия в София. Доколкото зная, тук се е държал добре. Показа и личен такт. На два-три пъти на улицата, много деликатно — давайки приветлив вид на лицето си и фиксирайки ме с усмихнати и въпросителни очи, опита да ме подкани да се спра и заговоря с него; но, досещайки се кой е, се сторих на неразбиращ. Другите Мильовски, оставащи в Ресен, пазеха българското си съзнание и в 1941 г. с радост посрещнаха българската войска. Един Мильовски, Коста, бе сред задържаните от сърбите в антибългарския процес в Битоля към края на 20-те години. — Т. Р.).
57
Сам баща ми не обичаше името чорбаджия, нямаше чорбаджийски дух, но държеше се важно и във всичко гледаше да покаже достойнство и висота, а самата му външност поддържаше това впечатление за него. Той бе едър, пълен, чудесно сложен, с мек, но горд поглед.
Когато вечер се връщаше от дюкяна, слугата вървеше отпред с тефтерите и ако го срещнеше по пътя пазвантинът — турчин, — тръгваше подире му. Ако слугата случайно отсъствуваше от дюкяна, той никога не ставаше да мери хасе или да тегли захар. Трябваше клиентът да чака или да си отиде.