Еснафът беше в Ресен, както и в другите градове на Македония, най-симпатичната част от гражданството. Той одухотворяваше чаршията и я пълнеше с веселост и хумор. В Ресен вземане-даване имаше главно през пазарния ден събота, когато идеха селяните. Останалото време ставаха посещения от дребните търговци от един дюкян на друг, от едни кепенци на други и кафеджията циркулираше непрестанно с таблата и чашите. Лятно време хората на еснафа често се събираха за обед на гювеч (гювечът бе правен от касапина) и водеха разговори, пълни с шеги. За ролята на еснафа в църковната борба е много писано. И тук той се прояви, както другаде. В боевете за владението на църквата неговите мишци бяха, които влизаха в действие. Той не беше в конфликт с чорбаджиите, но се държеше много независимо спрямо тях. Към турците хората на еснафа се държаха без страх и понякога с едвам скрита ирония. По едно време валия в Битоля беше Халил Рифат паша, после велик везир. Неговото управление във вилаета показваше у него известно желание за реформи. Той е, който отряза у буйните турци дългите пискюли от фесовете, символ на тяхното деребейство. С дел да чуе оплакванията на населението и какви преобразования иска то, Халил Рифат паша реши да свика на съвещание по трима представители от всички градове. Ресенският мюдюрин съобщи това нареждане в града, като добави, че се искат хора мъдри, „сьоз динлеѐн“, както се изрази той, т.е. „разбиращи от думи“. Всички в Ресен знаели, че от такова съвещание няма да излезе нищо, и гледали на него като на една от обикновените турски измами. Когато еснафът бил свикан да избере исканите представители, той избрал за присмех трима души, познати в чаршията като въртоглави и смешници.
В Ресен имаше три съсловия: чорбаджиите, еснафът и малоимотните. Малоимотните изобщо живееха по периферията на града. Те обработваха малкото земя, която притежаваха, носеха дърва в града, взимаха чужди ниви на изполица и работеха по полето — те и жените им като аргати. Техните печалби бяха много малки, но и животът бе крайно евтин. Мизерия нямаше. Малоимотните бяха тихи хора. Държаха се скромно с чорбаджиите, но не без достойнство. Това чувство на социално негодувание, което възбужда неравенството, не се проявяваше у тях. Впрочем някои от тях се родееха и със семейства от по-състоятелната класа. Но от тая тиха и скромна среда имаше един дързък човек на име Коче Лябак. Коче Лябак беше висок човек, който гледаше изпод вежди. Единствен от българите той излизаше на лов. Когато паднеше убит някой турчин, винаги неговото име се мълвеше, без обаче никога да е бил запрян. С турците той се поставяше на равна нога. Говореше им смело, но те избягваха да влизат в свада с него. Чувствуваше се, че го имат за опасен човек. С чорбаджиите Коче Лябак се държеще шегаджийски и понякога заплашително. От дюкяните той купуваше на вересия с открито и явно намерение никога да не плаща.
Един път отишъл в дюкяна на баща ми и поискал от него да му даде три оки шекер, че имал гости и щял да прави халва. „Ами парите?“ — попитал баща ми по-скоро да го закачи. „От мене пари?“ — попитал Коче с учудване. После, гледайки право в очите баща ми, казал му: „Море Трайче, я дай го шекерот, оти ке ти я запаля плевнята!“ Коче Лябак, така предизвикателен спрямо чорбаджиите, показваше голямо уважение към интелигенцията. Когато в 1916 година отидох в родния си град, той веднага дойде да ме види и на другия ден ми донесе една убита от него дива патица.58
Моето детство
На дванадесетгодишната си възраст аз бях слабо и болнаво дете. Още като съм бил на една и половина година, имал съм възпаление на жлезите под челюстта и те почнали да гноясват и гнойта да тече навън. Показали ме на лекари в Ресен и Битоля, но те не могли с нищо да ми помогнат. Тази безпомощност създавала голяма трагедия за майка ми. Еднъж, когато, застанала на улицата пред къщните врати, държала ме на ръце и тихо плачела, минал един от тези дервиши, които скитаха по Турция със своите дълги рошави коси над рамената, с кратунка, вързана през рамо, и с дълга тояга, с която удряха по земята, като викаха: „Ху!“. Дервишът, като забелязал сълзите на майка ми, спрял се пред нея и я попитал защо плаче. Майка ми мълчаливо му показала превръзката на раните ми. Той поискал да ги види и сетне й казал: „Чакай ме утре тук по същия час.“ На следния ден той й донесъл един мехлем. В една седмица раните се затворили. За тоя дервиш тя говореше като за човек, пратен от небето. Тя мислила богато да го дари, но той още веднъж не се вестил.
58
В големия антибългарски процес през 1927–1928 г., главен обвиняем в който бе д-р Асен Татарчев, арестуван и хвърлен в една килия с него е бил и 85-годишният вече Коче (Кочо) Лябаков. Не успели обаче и след над едномесечни издевателства да го склонят към лъжесвидетелство и родоотстъпничество, сърбите най-после се смилили над старостта му.