Вълненията на майка ми за моето здраве продължиха за нея, макар не така тревожни, през цялото време, докато съм расъл. Боледувал съм от няколко болести, заради които тя е треперила над мен. Към четиригодишната си възраст съм имал някаква болка в лявата ръка, от рамото до китката. Какви ли не церове употребили от лекари и от баби. Казали да ме мажат с мас от костта на камила. Други: да ми дават да ям месо от таралеж, варено в глинено гърне. Спомням си добре как това гърне вреше на оджака. Майка ми казваше, че месото било от някакво пиле. Когато почнах да ходя на училище, през горещото време, всеки ден се завръщах в къщи със силно главоболие. Кой даде на майка ми тоя добър съвет? Щом се приберех, тя ми изливаше една коблица59 студена вода на главата, разтриваше я, завиваше я с вълнен плат и ме туряше да легна. Аз веднага заспивах и на пробуждане бивах бодър. Тогава тя ми даваше ужина60 и сетне ме пращаше да играя с дедата. Макар и болничав, аз съм показвал живост и предприемчив дух. Еднъж тетка ми Доля ме завела на събор в село Перово. Докато сме били в църква, аз съм се бил изплъзнал от нея и когато тя забелязала моето отсъствие и излязла да ме дири, какво да види — бил съм се качил на една от тия тесни лодки, каквито ги има в Преспа, и съм бил навлязъл в езерото! Тогава съм бил, кажи-речи, на шест години.
До нашата къща имаше съседи малоимотни. Аз другарувах с техните деца. Те се стесняваха да идват у дома; когато искаха да ме видят, викаха ме от вратата. Но аз ходех често у тях. Имаше у техните родители, в контраст на това, което виждах в чорбаджийските домове, една сърдечност, една топлота, която ме привличаше. Децата им бяха всеки ден с мен. Ходехме на кокили, когато имаше по улицата кал; срешу Божик тропахме по вратите като коледари и пеехме; напролет носехме на лявото си рамо галици61 и им давахме череши, за да грачат; играехме на криеница, при което броенето почвахме с думите: „Елелем белелем чим чим телелем.“62 Лятно време почваше голямата мъчнотия за мен, Другарите ми излизаха по бели гащи и боси. Баща ми по никой начин не искаше да ми позволи да ходя като тях. Но аз ходех скришом от него, със съгласието на майка ми. Голямото ни забавление беше да отиваме на Голема-река, тогава доста пресъхнала от горещините. Ние правехме един вид бараж, хвърляхме в набралата се вода една упоителна трева и рибите излизаха на повърхността. Ловяхме ги и занасяхме в някой от домовете на другарите ми; там ги пържеха със зехтин, който аз донасях, и сядахме на весела и шумна трапеза. Неопитен да ходя бос, понякога си удрях палеца на някой камък и се връщах с кръв по него. Но майка ми не ме спираше. Тя много добре разбираше, че имам нужда от движение и другарство.63
Дядо ми и майка ми бяха, докато бях малък, моето любимо общество и първото ми училище. Но учението ми при тях беше различно. У дядо ми бях като на забавачница; у майка си като в отделенията.
Майка ми беше много приказлива и моето любопитство нямаше край. За всичко, което ме поразяваше и което не разбирах, нея питах. Видях на една сватба, че пред вътрешните врата на къщата качиха невестата на едно столче, свекърът я пое и с нея мина прага; сетне свекървата я заведе при огнището, чукна й леко главата на стената над него и оттам я заведе при нощвите. Изказах пред майка си учудването от всичко това. Тя ми каза: „Свекърът поема невестата в ръцете, с това показва, че я приема като своя дъшеря; когато свекървата я завежда към огнището, с това я учи да бъде вярна на новото си семейство; при нощвите я завежда, за да бъде работна домакиня.“
Имаше едно нещо, за което майка ми не можа да задоволи моето любопитство.
През пролетта се празнуваше Иванден.64 Празник за момите, в който участвуваше и по-голямата ми сестра Славка. По-възрастните и другарки идеха вкъщи, събираха цветя от градината, правеха с тях върху един гюм нещо като статуя на жена, носеха я на Голема-река с песни и там пак с песни я хвърляха във водата. Питах майка си зашо правят това? Тя ми каза: „Не зная; така се е нашло.“ От майка ми бяха първите ми уроци по благонравие. Тя ме учеше на добро държание. Казваше ми; „Когато те пратя някъде, най-напред ще кажеш «Много ви здраве от майка ми» и после другото; влезеш ли някъде, ще гледаш кой е най-старият и нему най-напред ще целуваш ръка. На гости да оставяш по нещо в паницата, за да не те помислят за лаком.“
62
През 1939 г. на един обед във финландската легация в Брюксел аз се запознах с известния финландски учен Микола, познат у нас със своите изследвания върху Именника на българските ханове, като тюрколог. Казах му за тия думи от нашата игра в Ресен и го попитах на какво му звучат? „Трябва да са прабългарски, отговори той. Но това иска изследване.“
63
Като попорастнах, към десетата си година, почнах да яздя. Ратаят Имер (Юмер) оседлаваше коня, качваше ме на него, отваряше големите порти и аз тръгвах по полето. Любовта към езда — още съвсем малък, както споменах — беше ми дал дядо ми Коте Низам. Когато ме завеждаше в Янковец, той, като се метнеше на коня, ме вдигаше и ме туряше пред себе си. С коня си обаче не смеех да отивам много далече, защото някои турци, приятели на баща ми, му обърнали вниманието, че мога да бъда отвлечен от разбойници. Любовта към езда, приспана през толкова много години, откато напуснах Ресен, се събуди през Балканската война, когато бях конен ординарец на Трета солунска дружина. После от Букурещ през Първата европейска война отивах в Русе през празнични дни и оттам при една дружина до селото Рахово, дето яздех с някои офицери.
64
По речника на Найден Геров Иванден или Еньовден — рожден ден на св. Йоан Предтеча. В църковните календари датата е 25 май.