Требите на поп Стефан у нас в къщи бяха много живописни. Той постоянно ги пресичаше със своеобразни бележки, в които личеше най-вече неговата лакомия. Лятно време тия му бележки се въртяха все около градината. Застанал пред иконата с молитвеника в ръка, той, едва почнал молитвата си, спираше и се обръщаше към майка ми: „Трайчѐйце, о̀ваа го̀дина сливи многу се ро̀диа. Попа̀гята многу й любит.“ „Хубаво, папа Стефан, ке ви пу̀щиме“ — отговаряше майка ми. Той се кръстеше и подемаше, но подир малко пак спираше: „Трайчѐйце, и краста̀йци сте имали многу.“ „Имаме, папа Стефан, и от ними ке пу̀щиме.“ Той продължаваше, но без да отиде много далеко. „Трайчѐйце, ами ду̀ни ке ѝмат оваа го̀дина?“ „Ке имат“ — отговаряше майка ми. Тук поп Стефан изтъкваше, че попадията много обичала да прави сладко от дюли. Така молитвата на поп Стефан ставаше диалог между него и майка ми върху зеленчука и овощните дървета в нашата градина.
Майка ми беше много набожна, но чувството за хумор съперничеше у нея с набожността. Години по-късно след това ние, децата, я карахме да ни разказва за тия сцени. Малък, аз присъствувах на тях и понякога се питам дали не бяха те, които първи нащърбиха у мене религиозното чувство, в което ме възпитаваше баща ми. Това чувство срещаше и друга спънка. Както казах, ние се черкувахме в училището. Божествената служба, вършена там, дето ние цял ден лудувахме, не можеше да има за мене тая мистична тържественост, която й придава църквата. Тя ставаше в моите очи една обрядност, без сила на религиозно внушение.65
На някои мои връстници, родени в България, казвал съм „Вие раснахте в горешия климат на българските партийни борби. Аз растях в атмосферата на Възраждането.“ Наистина моите спомени от детство се въртят главно около гръцко-българските разпри. Достигаха обаче сегиз-тогиз и отзвуци от други български борби.
При избухването на Сръбско-българската война аз бях на шест години, но си спомням добре за нея. Баща ми, който получаваше „Зорница“, събираше някои приятели да им чете телеграмите от бойното поле. В една от тях се казваше, че българската войска влязла някъде с музика начело. Тия думи „с музика начело“ не ги разбирах. Не знаех какво нещо е това музика и как се туря тя на челото. Доста време този въпрос мислено ме е занимавал, без да посмея да попитам някого, защото се срамувах от своето невежество. Пишейки сега моите спомени, полюбопитствувах да видя вестник „Зорница“ каква е била точно тая телеграма, която толкова много е занимавала въображението ми. Намерих следното „Първи пехотний полк, наричан Софийски, който иде от Румелия, пристигна с музика начело на бойното поле във време на битката.“
Българските победи предизвиквали в Ресен голямо ликуване. Когато говореха после за Сръбско-българската война, казваха „Кога падвеа звездите.“ Действително през време на сраженията при Пирот имало падане на метеори и този факт се е разнасял като поличба. Ставало тогава нещо необикновено в небето и те излизали нощем да наблюдават.
През Руско-турската война не бях още роден. Но после чувах за нея от баща си. Той пееше една песен за боевете при Шипка, която трябва да е била много популярна, шом като е стигнала до Ресен. Няколко стихове са ми останали в паметта „Сред трупове неброени/, потънали те във кръв/, разхожда се разлютений/ турски генералин пръв.“ После идеха думите „Днеска Зара, утре Шипка…“ После: „Падишахът ще ми каже «аферим бе, Сюлейман».“
Какви радости са трептели тогава в българските сърца в Македония от руските победи, от Санстефанския мир! И колко горко е било разочарованието после, когато се сключи Берлинският договор!
Баща ми бил тогава в Цариград. „През летото разказваше той — отидохме в Сан Стефано да се радваме на руската войска. Един офицер заговори с нас и взе да ни разпитва откъде сме. Като му казахме, той ни погледна със съжаление, поклати глава и каза: «Нещастни македонци! Вие пак оставате под робство.» Ние още нищо не знаехме. Тия му думи — добавяше баща ми — пререзаха сърцето ни като с нож.“66
Времето, което последвало след това, било тежко за българите в Македония. Турското население било много възбудено. Дошли турци, избягали от княжеството и Източна Румелия, разправяли за ограбване на имотите им, избивания на техните семейства и разнасяли жажда за отмъщение. Обиските у по-видните българи също зачестили.
Помня един такъв обиск у нас.67
Вечерта на Цветница ние бяхме седнали на трапеза. Помня като-сега, че пред нас бе сложена голяма тава с охридска пъстърва и ориз. Брат ми Владимир, тогава ученик в Битоля, бе си дошъл във ваканция. Тъкмо почнахме да ядем, когато кучето залая в двора и на външните врата се почука силно. След малко се зачука така силно, че смут ни обзе и залъците ни останаха в устата. Баща ми тръгна да отвори и се завърна с един турски офицер и няколко души, за които не мога да си спомня какви бяха. Веднага след това се почна обиск в къщата. Претърсени бяха всички стаи, извадено бе всичко от всички сандъци и хвърлено на купища на пода. Когато обискът се свърши, турците събраха каквито книги и книжа намериха, образуваха един голям вързоп и си отидоха. Останали сами, баща ми попита брата ми Владимира: „Синко, имаше ли нещо противно в твоите книжа?“ „Имаше, татко“ — отговори той с виновен тон и почти разплакан. „Какво е то“ — пита пак баща ми. „Една песнопойка.“ В нея той бил преписал стихотворения от Добри Чинтулов, от Ботев, от Каравелов, от Вазов — достатъчно в очите на турците, за да пратят някого в Диарбекир. Баща ми не му направи никакъв укор, но по лицето му личеше колко дълбока бе загрижеността му. На пладне той не се върна вкъщи и поиска да му пратим обед в дюкяна. Целия ден той прекара там. Вечерта, щом се завърна, почука пак някой на вратата; влезе един стражар, който каза, че викат баща ми в конака. Аз не си давах много сметка тогава, но майка ми после ми казваше, че това викане й се видяло зловещо. Тя помислила, че от конака съпругът и ще бъде пратен направо в Битоля, а оттам кой знае къде. Не се мина обаче и час, и баща ми се завърна весел.
65
За мистичното влияние на църковната служба зная един много интересен пример. Моят бивш колега във Вашингтон, френският посланик Пол Клодел (Paul Clausel), днес най-големият между живите френски писатели, роден протестантин, стана католик — и католик с пламенна ревност за католицизма — след като еднъж влязъл в парижката катедрала Notre Dame de Paris и присъствувал на литургията. Тя го поразила със своето велелепие и тържественост, унесла го и го отделила от сухостта и студенината на протестантството.
66
Една песен на Трайко Китанчев за тази трагедия се пееше и аз я чувах от баща си:
Крайните стихове бяха душевен вик към бога, за неговото правосъдие спрямо силите, които разкъсаха българския народ:
Когато баща ми пееше тия последни стихове, дълбоко въздишаше.
67
Сега си обяснявам защо тогава мнителността на турската власт е била възбудеиа. В тая година, 1887, през зимата, Захари Стоянов и Димитър Петков, за да принудят Турция да вземе страната на Регентството против руската политика, заплашвали са я с въстание в Македония. Това бе накарало турците да прибягнат до тези мерки.