Тук трябва да дам една обяснителна бележка.
Човекът, който бе пратен да издири дали има някакви опасни приготовления в Ресен, бе Хюсеин бей, после Хюсеин паша68, родом от нашия град. Баща ми водил някой път майка му от Ресен до Цариград и тя говорила на сина си с голяма признателност за грижите, които той проявил по пътя за нея. Щом баща ми стигнал в конака, въвели го веднага при Хюсеин бей. „Чорбаджи — казал му той, — днес, като минах по чаршията, видях, че стоеше на дюкяна много кахърен. Да не би при обиска да са взели между книжата някои ценни за тебе документи, някаква тапия или някой запис? Ето всички книжа са в съседната стая. Влез там, прегледай какво са ти взели и ако има нешо, взето по погрешка, отнеси го, Няма нужда да минаваш оттук. Там има и друга врата.“ Развълнуван, както можем да си помислим, баща ми влязъл в стаята, намерил опасната тетрадка и си излязъл. После той често е разказвал тоя епизод като доказателство за това голямо качество на турците — признателността.
Казах, че освен през пазарни дни останалото време в Ресен чаршията беше празна. През това време в дюкяна на баща ми идеха много посетители измежду приятелите му. Някои от тях носеха вестниди. Един от синовете на стария Белчо носеше „Неологос“ — гръцки вестник от Цариград и „Клио“, печатан в Триест. Понякога, на връщане от Битоля, Михаил Татарчев, който знаеше малко френски, донасяше, кой знае откъде взет, някой брой от големия френски вестник „Лъо Тан“. Но главният източник за новините беше „Зорница“.
Дете още, но вече почнал да чета, тършувах между книжата на баща ми. Намерих един ден няколко броя от „Зорница“. На първа страница четях, напечатани с едри букви, думите „Органически устав“. Не разбирах нищо от тия думи, но ми правеха силно впечатление. По-късно, при историческите ми издирвания, разбрах, че това било Органическият устав на Източна Румелия. „Зорница“ го напечатала, за да види българското население какви права са били дадени на автономната област, та да знаят българите в Македония какво да искат от европейската комисия, заседаваща в Солун за изработването устав за Македония въз основа на член 23-ти от Берлинския договор.
В историята на българския печат „Зорница“ е била почти съвсем отмината. Аз съм я изучил и смятам за морален дълг да кажа какво е била тя за българите в Македония. Но чувствувам, че ми е дълг също да отдам нужната почит на главния редактор на „Зорница“ Томсън, предшественик на Баучер в неговата предана любов към българския народ. За да не обременя обаче своето разказване, препращам читателя към една от бележките на тая книга.69
„Зорница“, като протестантски орган, се издаваше под протекцията на английското посолство и не минаваше през цензури. В него имаше винаги преглед на външната политика, в който събитията се описваха с пълна свобода. Около новините из тези вестнини се водеха разговорите на баща ми и на посетителите му върху европейската политика.
Вазов разказва как преди Освобождението в разговорите в кафенето се говорело за Горчаков. Сега в дюкяна на баща ми се говореше за Бисмарка. Неговото име бе станало легендарно. Сигурно представата, която се бе сложила за него, показвала го е като човек намръщен и мълчалив, зашото помня, че вуйчо ми Яким, който имаше едно начумерено бебе, му казваше: „Де бре, Бисмарк!“ Голямото значение, което се даваше на Бисмарка като вършител на съдбините на Европа, не изразяваше у баща ми, нито у неговите посетители българи, някакви симпатии към немците. По-късно, когато руските консули почнаха да подкрепят сръбската пропаганда, когато руската политика действуваше за ръкополагането на Фирмилияна в Скопие, когато ще се чуе, че руският посланик в Цариград съветвал султана да смаже с всякакви средства революционното движение, любовта в Македония към Русия почна да охладнява. Но през време на моето детство тя бе като религия. В нея виждаха покровителката. От нея се очакваше спасението.
68
Същият Хюсеин паша командувал на турско-българската граница дивизия срещу Кюстендил и Дупница. Брат ми Владимир бил тогава главен учител в Криворечна паланка. Пашата бил чувал за мене и го питал откога не ме е виждал. Брат ми, както правел и баща ми, избягвал да говори за мен пред турците поради моите статии във „Вечерна поша“ против Турция. На зададения му въпрос отговорил: „От много отдавна.“ Тогава пашата му казал: „Пишете му да дойде на Девебаир, за да се видите.“ Като забелязал у брата ми смущение и колебание — как ще ме вика на турска територия и какво може да се случи след това! — добавил: „На моя отговорност.“ Няма нужда да прибавям, че нито брат ми ми писа, нито аз щях да стъпя на турска територия.
69
По чистия български език, на който тя е била списвана, по богатството и разнообразието на съдържанието й, по техническото разпределение на материала и даже по хартията, на която се печаташе, „Зорница“ заема особено място между българските вестници отпреди Освобождението и после. Но особеното значение на „Зорница“ се състоеше в това, че в продължение на дванадесет години — до появата на вестник „Новини“ — тя, издавана в Цариград, беше единственият български вестник, достъпен за българите в Македония. Макар орган за протестантска пропаганда, тя служеше ревностно и на българското национално дело. След разпокъсването на българските земи от Берлинския конгрес тя напомнюваше постоянно, че трябва свято да държим за своето единство.
В една статия, която следваше в няколко броя, под заглавие „Българските общини в Македония“, един неин сътрудник, българин, пише в 1880 година: „Няма нужда да се повтаря, мисля, че целта на политическото разподеление на българската територия беше да се разпоцепи Българский народ, да се осуети надеждата за обединението му и да ся уничтожи, или поне намали, важността му в Балканския полуостров. Постигванието на тази цел обаче немалко ще зависи и от отношенията, които ний, жителите от тъй разпокъсаните Български части, ще имаме помежду си“… „Колкото и да се различава политическия характер на днешните Българии, и колкото и да са несгодии обстоятелствата, които ни окружават, пак за нас остават средства, чрез които можем да се сближим, да вникнем в отношенията и делата едни към други и да съучавствувами в желанията и чувствуванията едни на други.“
Екзарх Йосиф, който след Санстефанския договор замина за Пловдив, току-що се беше завърнал в Цариград. По-нататък авторът на статията изтъкваше голямата роля, която се падала на Екзархията. „Известно е, пише той, че възвръщането на Екзархията в Кариград стана с цел да се удовлетворяват вопиющите нужди на онази част от българския народ, която, хвърляна в неизвестност и угрозявана от вси страни с опасности, нема засега в друго надежда за съживление освен в Екзархията. Екзархията, в качеството си на независимо духовно началство и на основание на известни права, ще притезява (Sic!), ще действува и има надежда, че ще сполучи да удовлетворява нуждите на Македонските Българи — да снабди Българските общини в Македония с достойни пастири, да бодърствува над правилния им църковен ред и да ги защищава от разни неприятелски посегателства… Там се изискват и разни учебни заведения, които ще служат за умствената храна на тамошните българи и за ускоряване времето, в което ще трябва да ся реши и за тяхната по-честита участ.“
Но с какви средства Екзархията можеше да изпълни тази своя мисия?
Следваше позив към свободните българи да й помогнат:
„Всякой българин от княжеството признава, вярвам, че общите интереси на българския народ не се заключават само между Дунава и Балкана и че България не е само онзи ъгъл, в който Европа иска да я ограничи, но онова пространство, което природата отдавна й е създала; всякой българин от княжеството тоже признава или трябва да признае, че частните му интереси не могат точно да бъдат удовлетворени, ако деятелността му се ограничава и тесни размери и бъдещето му се застрашава от ближни и лиходейни сили.“.
Удивително е с каква смелост и свобода тоя издаван в турската столица вестник канеше българите от разните области и с различна съдба да държат един за друг, за да подготвят своето бъдещо обединение.
„Нужно е — се казва по-нататък, — щото и българите вън от княжеството същременно да се приготовляват, за да не останат в мрак, когато ще се потърсят. Южните българи или българите от називаемата Източна Румелия уже напреднаха няколко стъпки в нужната подготовка и тяхното съединение с Княжеството е само въпрос на нова политическа фаза на Изток. Не е тъй обаче със западните българи или с българите в Македония; те сега се лишават и от най-бедните средства за напредък и за нужното приготовление; учителите и по-развитите им водители са в княжеството или в Южна България; училищата им в неприятелски ръце, а имотът и животът им днес ако е техен, утре е неизвестен. Освен общият и частният интерес прочее народолюбивите и състрадателни чувства правят възванието към българите в княжеството да покажат милост към своите братя в Македония, да пожертвуват нещо от частното си благо, да отворят училища и други ученолюбиви заведения в тази старославянска област, да изпроводят учители и просветители в онази страна, която е родила учителите и просветителите на славянското племе, и тъй да доставят нужните средства и на тамошните българи за техния напредък и тяхното приготовление. По този начин ще може да се достигне до многожелаемата готовност и чрез тази готовност ще можем да ся надяваме за постигането на общожелаемата си цел.“
Това бе в броя от 5 февруари 1880 година, с. 22–23. (Отговорен редактор на „Зорница“ тогава е бил Т. Л. Байнгтон.) Статията продължава и в следващия брой. Авторът напомнюва на свободните българи, че трябва да направят за Македония това, което Русия направи за тях … „с проливането на реки мъжка кръв и иждивлението на милиони рубли освободителите дадоха на освободените българи да разберат, че и те са длъжни подобни жертви да правят за неосвободените си сънародници.“
След Освобождението на България, и тъкмо поради него, положението на българите в Македония се бе много влошило.
„Не трябва да забравяме, продължава авторът, че по влиянието на същите онези обстоятелства, които ограничиха пълната свобода и щастие само за северните българи, Македония бе хвърлена в едно по-несносно положение, отколкото преди тези обстоятелства да вземат такова направление. Преди последния политически преврат македонските българи не бяха дотолкова достойни за съжаление и помощ, колкото те са сега; тогава те не бяха толкова строго преследвани, колкото са сега, защото носят името българи. Тогава българските общини в Македония не се лишаваха поне от церкви, от горе-долу уредени училища и мало-много просветени учители и водители; но сега — авторът подчертаваше това отново — церквите им са или в неприятелски ръце, или оголени от церковните потребности, училищата им или са срутени до земята, или обърнати на болници, или пък служат за свърталише на мишките и паяците, като няма там народни учители и водители.“
Авторът на статията учеше свободните българи как можели да помогнат на Екзархията. За такава материална помощ княжеството може да предвиди в идущето Народно събрание една сума от стотина хиляди франка, с една част от които да се въздигнат няколко училища в по-нуждните градове по Македония, а с друга да се поддържат и насърчават достойни учители… При това нуждно е да се образуват едно главно дружество в София и няколко спомагателни нему клонове а Търново, Русе и в другите градове с цел да помагат за умственото развитие на македонските българи. Тези дружества ще могат по-отблизо и по-точно да изучават нуждите на народа в Македония, да ги съобщават и да ся отправят за помощ към българите в княжеството, да размишляват и да употребляват най-сгодни начини за посрещането на тези нужди. От начало не се изискват чрезмерни усилия от страна на тези дружества, но ако се почне с ревност и се следва с постоянство, те ще успеят повече, отколкото би се надявалѝ (в. „Зорница“ от 12 февруарий 1880 година, с. 27).
През 1880 година заседаваше в Солун европейска комисия за приложението на чл. 23 от Берлинския договор, който обещаваше реформи за Македония. „Зорница“ канеше българските общини да се отнесат до нея и да й изложат своите искания. (Тогава именно е бил напечатан източно-румелийският „Органически устав“, чието заглавие, непонятно за мен, беше ме измъчвало тъй много в ранното ми детство.) Вестникът изнасяше същевременно пред чуждия свят тежкото и безправно положение на македонските българи. Във всеки брой имаше дописки от разни градове и села за турски насилия. Каква разлика между „Зорница“ със смелия й език и „Новини“, който самата Екзархия почна да издава в 1890 година. Турската цензура не позволяваше на екзархийския орган да спомене името на Македония. Наместо Македония той трябваше да пише „вилаетите.“
Каква утеха и какво насърчение са намирали македонските българи в „Зорница“, след като капакът на турското робство, вдигнат за минута от Санстефанския договор, падна по-тежко върху тях, всеки може да си представи. Не ми е никак чудно сега как жадно баща ми го четеше и с какво религиозно внимание го слушаха приятелите му, когато той им разказваше какво се пише в него. Нека да спомена, за да им се отдаде чест от историята, имената на някои от българските сътрудници на тоя от чужденци издаван вестник: А. С. Цанов, И. Йовчев, Стефан Панаретов, Иван Каранджулов.
Редакцията на „Зорница“ била в тесни връзки с Екзархията. От Екзарх Йосиф тя е получавала много внушения. От него бе идеята за предвиждането в бюджета на княжеството на една сума за издържането на Екзархията. Формата, която се намери за тази помощ, идеше пак от него: българската държава плащаше на Екзархията сумите, които тя уж получавала преди Освобождението от епархиите, влезли в княжеството.