Българите криеха пред турците това чувство към Русия, пазеха се да произнесат името й пред тях. Но имаше един човек, който викаше по пазара, безбоязнено и с всичката си вяра, нейното име. Трябва да забележа, че той бе луд. Казваха го Наум Палайот70. Беше мургав, с тъжни очи и дълбоко набръчкано чело. Като ходеше по улиците, правеше понякога ръкомахания и постоянно си шепнеше. Инак в разговорите приказваше разумно. Жена му се грижеше за него с една героическа преданост и хранеше семейството със своята работа. Той имаше добри деца и беше много нежен към тях. По някой път идеше вкъщи да донесе някоя покупка на баща ми от чаршията. Майка ми го канеше да седне, правеше му кафе и го разпитваше за семейството. Тя говореше за него с голямо съжаление. „Много беше, синко, домакин“71 — казваше ми тя. Питах я еднъж от какво е полудял. „Не се знае. От господа му дойде“ — отговаряше майка ми.
Наум изпадаше периодически в криза, обикновено през лятото, в дните, когато ставаше пазар. Горещините и глъчката на народа, който пъплеше около дюкяните, го докарваха до възбуждение. Тогава взимаше парчета хартия и с трескава ръка пишеше нещо на тях, след което ги разнасяше от дюкян на дюкян. Видял беше русите в Сан Стефано и в лудостта си сега виждаше, че слизат откъм Пелистер по шосето. На парчетата хартия бе писано: „Ето ги идат; гледайте ги, на големите коне и с дългите маждраци. Идат. Ето ги вече.“ Минавайки пред турците, той им викаше; „Що стоите още? Во Анадол, во Анадол, там ви е мястото! Хайде, не чакайте. Времето дойде.“ Турците го слушаха с удивление, клатеха главите си, но никога нищо не му направиха. За тях лудите са неприкосновени.72
За Русия много се говорѝ в Ресен, когато руси дойдоха в града да продават религиозни щампи и портрети на руския цар и на царското семейство. Беше през пазарен ден. Русите опнаха въжета и на тях закачиха каквото бяха донесли. Селяните и селянките, дошли на пазара, се трупаха да гледат и не можеха да откъснат очите си. Александър III със своята грамадна фигура даваше силно впечатление за руската мощ, а руската царица, Мария Феодоровна, привличаше до умиление със своето миловидно лице. Русите, които донесоха щампите, бяха облечени като мужици: с рубашка и колан, чизми и обичайната за мужиците капа, сложена върху дълги коси. В дюкяна на баща ми обаче чух да се казва: „Това са предрешени руски офицери. Те са намерили тоя начин да ходят по Македония, за да изучават пътищата.“ Идването на руснаците породи щастливи догадки. Помисли се за миг, че Русия намислюва нещо и че казаците, които преди десет години бяха минали Дунава, ще минат скоро и Вардара. Но това беше мимолетно хрумване.
След Кресненското въстание бе настъпил тук-таме кипеж в някои умове в Македония. Баща ми говореше — когато бях вече доста пораснал — за един заговор, станал тогава в Охрид, и споменаваше имената на Паунчев и на Златан, брат на Натанаила. Но после всичко беше утихнало. Екзархията, и църквите, учебното дело, мирният напредък на българщината поглъщаха вниманието. Българите в Македония знаеха, че събития като Руско-турската война не се повтарят след няколко години. Вместо освобождението си, те чакаха владици. При все това свободата беше неразделна от мечтите на целия народ.
Всичките роднини от страна на баща ми бяха селяни и аз винаги съм имал живо чувство за селския произход на нашето семейство. По разни случаи — празници, събори, сватби — ние ходехме на гостуване по селата. Радостите ми бяха големи. Най-често ходехме в Съпотско, където бе женена една по-стара сестра на баща ми, Софка. Ставах рано, чувах виковете на говедарите по улиците, звънците на стадата, които излизаха на паша; една рекичка течеше със своите бистри води върху бели камъчета; свеж повей идеше от близката гора. И сега, като си помисля за всичко това, чини ми се като че ли чувам някаква песен. Друга една сестра на баща ми, най-старата, Ивана, бе женена в Царевдвор. Нея не помня. Обичах много дъщеря й Ана, моя първа братовчедка. Тя не бе много красива, но беше весела и остроумна, хубаво се смееше, хубаво пееше. Един от нейните синове, Панде, който държеше хотел в Битоля, ми разправи за нейната трогателна смърт.73
72
През светлите си моменти Наум Палайот не бе лишен от хумор.
В Цариград той бил цветар. Еднъж тетин ми Раде, който след преселването на баща ми и майка ми в София се пренесе заедно е тетка ми Доля в нашата къща в Ресен, намислил една пролет да го накара да посади в градината някакви цветя. Той поканил Наума на обед, сложил му хубава трапеза, с вино, приказвали много добре. Наум, като свършили яденето, благодарил и станал да си отива. Раде му казал: „Е, сега да идем в градината да видим за цветята.“ Наум разбрал, че са го викали за работа, и казал спокойно: „Раде, аз съм палав, ама колкото е рекъл господ, а не колкото сакаш ти“ — и с тия думи си излязъл.
Лудостта на Наум бе безобидна.
Друг един луд ми е оставил потресно впечатление.
Беше един свещеник, когото двама души водеха насила. Дългите му черни смолясани коси падаха върху нечистото му скъсано расо и очите му лъщяха, като че ли някакъв пламък излизаше от тях. Той се противеше с всичката си сила и викаше: „Анатема, анатема!“ Наоколо се бяхме събрали да гледаме деца и няколко жени. Една от тях каза: „Горкият! Избягъл е от «Свети Наум» и сега пак там го водят.“ В „Св. Наум“ наистина имаше лудница, задето чух после, че главната терапевтика била боят.
73
Двама от синовете й били вече оженени и те имали челяд; един трет бил в Америка; тя много тъгувала за него и се го чакала да си дойде, за да го ожени. Върнал се той, оженила го, сетне казала: „Молих се на бога и той ми даде каквото исках. Сега трябва да ида при него. Вика ме!“ Тя била вече много слаба и рядко ставала от постелята си. Един ден, на празник, поискала да я облекат във великденските й дрехи. На синовете и снахите си казала: „Облечете и вие хубавите си дрехи, седнете на трапеза, приказвайте си весело и аз ще ви гледам. Дошъл е моят край, но сърцето ми е радостно.“ „Докато ние се разговаряхме на софрата, тя тихо угасна“ — разказваше ми Панде.