При гостуванията по селата на трапезата ставаха по обичая дълги молитствувания. Най-старият молитствуваше за челядта, за плодородието и пр. Всякога свършваше с думите: „И Господ нѐкая слобо̀дия!“ Другите се кръстеха и отговаряха „Амин! Да̀ Бог, да̀!“ — т.е. Бог да даде.
Не зная — има толкова години оттогава и аз бях много малък, — но чини ми се, че за пръв път чувах да се говори за освобождение. Малко по-голям, мисълта, че един ден ще се освободим от робство, занимаваше вече сърцето ми. Когато в училището при тържествени случаи трябваше да пеем за султана, нещо ме мъчеше. Пеехме две песни — едната почваше: „Милостив Господи/, дълги султану дни/ ти подари. /Мир във държавата/, мир във вселената/ ти възцари“ и пр. Това беше все пак неизбежно в Ресен. „Да ни е жив царот“ — бяха думи, които често бях слушал. Другата песен обаче особено ми бе тягостна. Тя обиждаше действително и моите чувства, и това, което знаех като свещена истина. Пеехме при Мице Божанин „Турский цар е на земята/ най-велик, от всички пръв.“ Както е известно, тази песен е била писана от П. Р. Славейков за руския цар и за русите при освобождението на България. „Татко — попитах веднъж баща си, — защо турският цар да бъде най-велик? Нали ти казваш, че най-велик е руският цар?“ Баща ми отговори: „Когато пееш за турския цар, мисли си за руския.“
Очакването от Русия и любовта към нея минали след време върху Революционната организация. Баща ми бил против нея. Той държал за идеите на Екзарх Йосиф завършване на националната организация чрез църквата — владици и училища навсякъде, дето има българи, а след това борба за свободата. Майка ми обаче била със сърцето си за революционерите. Когато дойде в София, казваше ми, че е носела под полата си писма от четите до комитета, писма, донасяни от селянките. Дядо ми Раде не бил съгласен с нея. Той мислел, че народ се освобождава, когато дойде на помощ войска — от четите не трябвало нищо да се очаква. „Невесто, невесто — казвал й той, — ко̀мита зѐмя нѐ земат.“
Ученик в Ресен
Според Георги Трайчев първото училище в Ресен било открито в 1866–1867 година. Първият учител бил Лазар П. Янев, родом от Велес. Той бил издържан от няколко първенци на града. Подир него учителствувал пак един велешанин, Георги Бояджиев. Но вече общината била съставена и тя го плащала от приходите на църквата. След тях идел Захарий Чинтулов, близкият приятел на баща ми, за когото вече говорих. Чувал съм да е учителствувал в Ресен и един охридчанин, Харитон, свършил духовна семинария в Белград. При постъпването ми в училището нашият учител беше Мице Божанин.
Французите казват: On est toujours le fils de quelqu’un, т.е. всеки човек е на някого син. Кому бе Мице Божанин син? Никой не знаеше. Позната беше само майка му и той носеше нейното име.
Баба Божана беше странна фигура. Черна, суха, малко наведена, имаше нещо на врачка. Говореше се, че приготовлявала билки, че правела магии.
Мице Божанин беше черен като майка си, с увиснали мустаци и гъсти вежди. Знаеше куп занаяти, поправяше и часовници. Бил учил малко при Захарий Чинтулов. Това му бе всичкото образование. Неговата работа беше тежка, защото трябваше да преподава на четири отделения. Но, както и да е, той се справяше с нея. Цялата ресенска интелигенция от по-старото поколение излезе от неговия чекрък.
Въпреки своята мрачна физиономия Мице Божанин беше мек човек. Не биеше, не гълчеше, пък и нямаше защо. Ние бяхме мирни деца и ако понякога се чуваше нещо от нашите чинове, беше тихото шумолене на нашите гласове, учейки наизуст уроците.
Зимно време, през студени дни или при сняг, ние си взимахме обеда с нас. Това беше една от големите ни радости. Мице си отиваше вкъщи и ние оставахме свободни. Тогава измислювахме разни игри. През пролетта се случваше подир обед Мице да задремва. Ние ставахме безгласни, за да не го смущаваме.
Мице Божанин носеще отворена жилетка, из която се подаваще бяла колосана риза, нещо невидено у другиго в Ресен. Тая му елегантност, на която ние се удивлявахме, се дължеше на съпругата му Катерина, охридчанка, учителка в девическото училище.74
74
В Ресен имаше и една гръцка учителка, дошла от Гърция. При годишния акт на двете девически училища се излагаха ръкоделните работи на ученичките, многобройни и някои действително чудесни. Ресенчанките отиваха да ги гледат и да сравняват и едното училище, и другото. Съперничеството между Катерина и гръцката й колежка беше голямо и ставаше предмет на коментарии в града.