Мипе Божанин освен че бе учител, беше и псалт. Ние, децата, в големите празнини му държехме исо. Караше ни да четем и апостола. Това се смяташе като отличие за успехите ни. Дойде и моят ред. Бях много стеснителен и с голямо смущение гледах на предстоящата ми проява. Най-после тържественият ден настъпи, то бе в събота при вечерня. Майка ми и леля ми Доля ме придружиха, насърчавайки ме. И досега си спомням как треперех от вътрешно вълнение пред изпитанието, което ме очакваше. И ето че опасният момент настъпи: качиха ме на един стол с апостола в ръка и взех да чета. Но гласът ми се спираше на гърлото, свят взе да ми се вие. Свърших ли, не свърших ли апостола — не знам, но то бе катастрофа. Тя остави дълги спомени у мене. От нея иде, сигурен съм, това вълнение, което ме обзима, когато има да говоря пред публика, вълнение, побеждавано на млади години, но което особено ме завладява, откато съм навлязъл в напреднала възраст.75 Мице Божанин беше голям родолюбец. Той бе стар вече, когато Македония мина под сръбска власт. Това го сломило съвсем. В 1913 година той тръгна за България заедно с други, които бягаха от сръбския терор, и по пътя издъхна във Владишки хан. Там е и погребан. Чувал съм, че Антон Страшимиров в една от своите книги, отнасяща се до тая епоха, описал неговата мъченическа смърт.
Вторият ми учител след Мице Божанин беще Трайчо Доревски. Той бе свършил пети клас в Солунската гимназия. Трайчо Доревски беще братовчед на Андрей Ляпчев.76
Бащата на Трайчо Доревски бе запазил наследствения семеен занаят, грънчарството. Когато при хубаво време той работеше в двора, аз отивах да го гледам и с напрегнато любопитство следях как от безформената глина малко по малко се начева форма, развива се и става съд. Това е първото ми наблюдаване на един процес на творчество. От тия наблюдения добих тоя вкус, който ме е карал винаги, когато вляза в някой европейски музей, да търся художествените вази. Една от най-големите ми естетически радости бе една изложба на персийски вази в Лондон със зеленикави или синкави багри, тъй изящни. За ония часове, през които гледах как бащата на Трайчо Доревски прави грънци, спомням си винаги, когато чета една от Рубаятите на персийския поет Омар Хайям, мястото, дето той говори как глината казва на грънчаря „Полека, брате, и ти ще станеш като мен!“
С Трайчо Доревски почва една нова ера както за учителите в Ресен, тъй и за самото училище. Мице Божанин беше назначен и плащан от общината. Той чувствуваше общинарите като свои господари и търсеше да има благоволението им. Това му налагаше, известна слабост към децата им. Трайчо Доревски беще назначен и плащан от Екзархията. Към общината той трябваше да бъде внимателен, но нищо повече. Пръв въведе в ресенското училище съвременния начин на преподаване и създаде в него нов ред и нова атмосфера. Мечтателна природа, той, като всички мечтатели, излъчваше голямо очарование. Ние учениците много го обичахме и с голяма радост ходехме на училище. Когато ни напусна, за да продължи образованието си в Солунската гимназия, аз бях като болен. Подир свършването на Солунската гимназия той учителствува в някои градове и после дойде в България, където Андрей Ляпчев го взе в редакцията на вестник „Пряпорец“. Тук той се показа духовит полемист. Много от антрефилетата на тоя вестник, дето има хумор и ирония, са от него.
По едно време (в 1909 година) Доревски основа списание, което носеше името „Семейно огнище“. Там се яви и една моя работа. Неговите дарования бяха всестранни, но голямата му стихия бе изобретателството. Чертаеше планове за хвърчащи машини, преди още да се бе появил първият аероплан; измисляще сметачни мащини. Последния път, когато го видях, говори ми за някакви подводници, неуязвими от торпилите. Липсата на технически познания правеше всички тия му изобретения химерични. Но несъмнено в него имаше искра божия.
След Трайчо Добревски имахме вече двама учители: Миле Огненов от село Янковец и Коста Николов, ресенчанин. Миле Огненов бе стигнал до пети клас на Солунската гимназия и се явяваше като помощник на главния учител. Беше тих, болничав, невзрачен човек. Ние го съжалявахме. Коста Николов, свършил Солунската гимназия, беще млад човек, пълен със страст за своята работа. Аз съм имал учители в разни училища: българи и чужденци. Но не помня да съм видял педагог като Коста Николов. Той бе педагог, както други са поети, композитори или художници — по призвание и с любов. Как успяваше със слабата помощ на Миле Огненов да води при толкова деца, шумящи в една зала, четири отделения и два класа! Факт е обаче, че успяваше да прави това. След като свърших при него втори клас бях толкова подготвен, колкото учениците от най-добрата прогимназия.
75
Какви големи последствия може да има една малка случка!
Пропадналият ми опит да чета Апостола като дете остави у мене една тревога — един комплекс, както казват лекарите, който стана причина да се откажа от всяка амбиция за ораторство и участие в парламентарния живот. Спомням си само няколко случая, в които съм говорил действително свободно и добре и за които ще спомена по-нататък: в 1901 година на един студентски митинг против руския цар и княз Фердинанд; в 1923 година в една комисия в Обществото на народите, където се разискваше въпросът за малцинствата; в 1934 година на юбилея на моя приятел Александър Балабанов; в 1941 година в Охрид на брега на езерото между двама мои стари учители: единият — от дясната ми страна, другият — от лявата; през пролетта на 1943 г. в Пловдив. (Тема на неписаната му сказка там „Идеята за народно единство през време на Вазраждането“ — Вж. Петър Василев, Часове със Симеон Радев — в-к „Литературен форум“, бр. 9, 2.III.1994 г., с, б.) Във всичките тия случаи имало е в мен силно въодушевление, което е побеждавало стеснението ми.
76
Доре, който бе избягал от село Нъте при потурчването и се бе заселил в Ресен, имал двама сина: Йоан и Наум. От Л. Йоана са Ляпчевците, от Наум — Доревците.