Коста Николов след кратко учителствуване в Ресен и после в Охрид продължи образованиета си в Загреб и свърши педагогика. После пак учител в Македония, Цариград, Одрин, той се пресели след Балканската война в България, където продължи своето призвание. Днес е едно от най-почитаните лида в македонската емиграция в София. Имаше забележителна ораторска дарба. Речта му на погребението на Андрей Ляпчев беще особено вълнуваща. Като напомни, че Македония жали за неговата смърт, той, държейки в ръцете си няколко цветя, хвърляше ги едно след друго върху неговия ковчег, като казваше: „Това е от Пелистер, това е от Галичица, това е от Шар, това е от Пирин.“ Коста Николов е на 82 години, но е прав като топола, с ясносини очи и свежа памет. Когато отивам при него, приказваме си за миналото. „Учителю — казах му последния път, — гордея се, че съм бил твой ученик.“ Той ми отговори: „Да, бил си, но след като прочетох «Строителите», аз станах твой ученик.“77
Помня добре учителите си в Ресен, как те ни преподаваха, но странно нещо, от уроците си нищо не мога да си спомня сега. То е като бяла страница в моята памет. В контраст с това много ясен и точен е споменът ми за книгите, които четях вън от училището.
Любознателността ми почна още когато бях много малък, едва научил да чета. Ровех постоянно в малкото книги на баща ми. Имаше между тях някои от библиотеката, оставена му от митрополит Натанаил. Една от тях, дебела, със здрава подвързия, носеше наслов „Догматическое богословие.“ Отварях я, сричах тук-таме, мъчех се да разбера думите и не можех. Имаше, пак останал от Натанаила, един исторически атлас. Разгръщах го, виждах начертанията, боите и се чудех. Покъсно, когато пораснах, разбрах, че картите в тоя атлас показвали постепенното събиране и увеличение на руските земи. Първата книга, в която почнах да чета и разбирах, беше Библията. Баща ми я отваряше често и това ми даде подтик и аз да я чета. Тя беше със зелена подвързия, вече оръфана по краищата. Понеже беше тежка, слагах я върху една възглавница, лежех по корем и така я четях. Други книги след нея бяха „Злочеста Кръстинка“ и „Наводнение на Дунав“. След отварянето в Ресен на читалището „Напредък“ Коста Николов ръководеше моето четене. Всичко, което ми даваше, поглъщах бърже и жадно. Виждах се въведен в един нов далечен свят и отивах от изненада на изненада, от радост на радост. Имаше между книгите, които взимах от читалището, биографии, пътешествия.
От всички книги, които прочетох тогава, най-дълбоко впечатление ми направи повестта на Тургенев „Пролетни води“. Любовта и нещастията на неговата героиня ме трогваха отдън сърце. Отивах в градината и се криех там, за да плача. Тая книга събуди у мене чувствителността и ме направи мечтателен. Тогава се и влюбих.
Ще разкажа за тази детска любов, тъй като тя е един пример за наследственост.
В Ресен пристигна от Варна една наша съгражданка, овдовяла там. Връщаше се със своята малка дъщеря. Новодошлото момиче се различаваше много по облекло и по вид от ресенските момичета. Облечено в къси бели роклички, с хубави бели обуща и русите му коси не бяха на плитки, а падаха свободно на рамената му. Още щом го видях, то ме плени. Любов се роди в сърцето ми, мълчалива, тайна и пълна с мъчения. Като я виждах, бях цял в трепет. Ако през деня не я срещнех, бях като в треска. Макар Ресен да е малък град, аз никога не се запознах с нея. Случай можех да имам, но не смеех. Тя беше като някое ефирно създание, обожавано отдалече. Тая любов, неповторима в моя живот, трая няколко години. Когато бях ученик в пансиона в Битоля, и тя бе там ученичка в девическия пансион. На празниците ни водеха от двата пансиона в църква. Без да я видя, аз знаях, че тя е там. При тая мисъл сърцето ми биеше като камбана. Дълги години след това еднъж разказвах на майка си за тази любов. „Коя беше?“ — попита ме тя. Казах й. „Не е за чудене — отговори ми тя. — Преди да се ожени за мене, татко ти бил влюбен в майка й.“
Тая детска любов, която ме караше да търся самота, страстта, която ме увличаше в четене на книги, всичко това ме държеше в един свят, където царуваше моето въображение. Тъкмо по това време баща ми, който дотогава бе ме оставял на свобода да живея с мечтите си, направи един опит да ме дръпне към действителността. Че аз трябва да стана писател, той като че ли бе уговорил със съдбата, дотолкова бе силна надеждата му, че то ще стане. „Но — казваше той — всеки човек трябва да има като опора в живота си и един ръчен занаят. Ръчната работа е благословена от бога и облагородява. Христовите апостоли бяха рибари и св. Павел ткаеше на стан.“ Баща ми на млади години бил шивач на селски дрехи, един вид абаджия. Той нареди, щото през ваканциите да уча същия занаят. В бащиния ми дюкян имаше един служител, който през другите дни, освен пазарния, шиеше селски дреки, които после се продаваха готови. Той стана моят учител. Тури ме да седна със скръстени крака, даде ми напръстник, игла и под негово ръководство взех да шия. Уших един минтан с памук отвътре. Питам се по някой път, колко много трябва да ме е кълнал селянинът, който го е купил. Но вече тоя грях не повторих. Отказах да шия и баща ми сам видя, че не е за мен работа.