Не по-голям успех има и опитът на баща ми да ме накара да взема участие в продажбата в дюкяна през някои дни от годината, когато тя ставаше усилена. Това бе през страстната седмица, няколко дни преди Великден. Тетин ми Раде, който тогава се връщаше от редовното си пътуване до Цариград, носеше за големия празник свещи, боядисани в разни багри и уплетени в разни форми. Те се слагаха върху сергия заедно с бакъм за боядисване на яйца. Моята работа беше да стоя пред сергията, да викам: „Хайде свещи!“, и да продавам. Няма нужда да казвам, че тая моя първа стъпка в търговията не остави никакви надежди у баща ми, че мога да се отлича в тази кариера.
Едно от силните вълнения на моето детство беше появяването на сръбската пропаганда в Ресен. За нея ще имам повод да говоря по-нататък по разни случаи, които вълнуваха българския народ в Македония, както и в княжеството. В 1899 година в борбата за кумановската църква и героичната смърт на Екатерина Симидчиева; 1902 година — Фирмилияновия въпрос. Сега се касае за нейното начало в Ресен.
Сръбският именит държавен мъж Милован Милованович писа в сръбското списание „Дело“, че до 1889 година никой в Сърбия не мислел за Македония.78 Действително тъкмо тогава сръбската пропаганда се яви в Македония. Тя търсеше пропаднали хора между българите или гъркоманите, плащаше им и не искаше от тях на първо време нищо друго освен това да казват, че са сърби. И в Ресен се намери един такъв човек, който веднага стана предмет на общо презрение и омраза. След това на сръбската пропаганда се поддаде и един от по-първите хора в града, един от Стрезовците.
Те бяха трима братя: Йон, Наум и Сотир. За единия от тях, Йон, будител и водител на българщината в града, вече говорих. Вторият брат, Наум, беше тих човек, далеч от обществените работи, но много добър българин. От неговите многобройни синове единият, Петър, бе войвода през Илинденското въстание; вторият, Славе, падна убит в Балканската война като български запасен офицер; третият, Борис, действуващ офицер в България, свърши военната академия в Париж и постъпи в генералния шаб. Третият от братята Стрезови, Сотир, бе учил няколко класа гимназия в Атина, обаче гръцкото образование не бе повлияло на неговото българско чувство. Той е имал отначало дюкян и там е продавал български книги. Но, ненавикнал на сериозна работа, живущ без сметка, взел да разпилява наследения от баща си имот, продавайки днес една нива, утре друга. Накрай, останал почти без нищо и без работа, той отиваше от дюкян на дюкян на приказки. В това положение на обеднял и празноскиташ го завари сръбската пропаганда и го зачисли в своите редове. Баща ми, който на млади години го имал за свой приятел, напразно се бе опитвал да го отвърне от това му падение. „Не беше възможно — разказвал ми е той после. — Брат му Йон го насърчаваше. Той бе злият ангел.“ Как се случи така, че Йон Стрезовски, ученикът на Димитър Миладинов, такъв пламенен, такъв безстрашен българин, се обърна тайно срещу своята народност и взе да руши делото, за изграждането на което той най-пръв и най-напред се бе трудил! Това е мъчен въпрос за обяснение, но не без друг пример в българския живот. Не бе ли Драган Цанков, големият деец на Българското възраждане и Черковния въпрос, смелият борец за защита на Търновската конституция, когато тя беше потъпкана от преврата на 1881 година, не бе ли той, който през време на Регентството 1887 година искаше от великия везир турците да окупират Източна Румелия, така че Кямил паша каза на д-р Вълковича „Mais c’est un traitre!“ ( „Но това е предател!“)
Лоши, силни страсти са докарвали срамни промени като тия. Такъв бе случаят и с Йон Стрезовски. Една наранена амбиция докара у него пъкления обрат. До деня, в който двамата Татарчеви, Георги и Михаил, се върнаха от Източна Румелия, в Ресен неговото водителство в народните работи било, както споменах, общопризнато. Те — по-млади, по-дейни — почнаха да му го оспорват и най-сетне му го отнеха. Обидата бе голяма и той не можа да я понесе. Към това се прибавило по-късно и друго едно жестоко разочарование.
78
Милованович е прав, що се отнася до началото на една организирана сръбска пропаганда. Но не е истина, че до 1889 година никой от сърбите не мислел за Македония. Тъкмо осем години преди тая дата Сърбия сключи таен договор с Австрия и й стана един вид васална, за да добие съдействието й за едно териториално разширение по Вардарската долина. Три години преди това, на Берлинския конгрее, Ристич искаше за Сърбия Скопие и Велес. Едно обаче може да се каже: че до освобождението на България или по-право до деня, когато Санстефанският договор очерта пред очите им една голяма България и лошо чувство на завист се появи у тях, сръбските правителства изобщо не само не претендираха за Македония, но се отзоваваха със симпатия за борбата на македонските българи против фанариотското иго. В „Македония и Българското възраждане“ дадох отзвуци от сръбския печат, които показват това. То не значи, че не е имало някои шовинисти, като Милош Милоевич и Панта Средкович, които смятаха, че Македония е сръбска, както включваха в Сърбия и българските земи до Янтра. Но сръбската интелигенция ги смяташе за налудничави. В 1889 година, когато вече сръбската пропаганда почваше в Македония, Милош Милоевич, напомнювайки времето, когато сръбската общественост посрещала с присмех неговите идеи, бележеше в списанието „Српство“: „Малко трябваше да ме заточат или да ме затворят в лудница.“
В Македония е имало през време на Черковния въпрос някои учители сърби. Но те не са правели пропаганда. Някои от тях са се побългарили.
Ще напомня това, което стана с бащата на професор Милетич. Брат на Светозар Милетич, прочутия водител на сръбското национално движение, той като учител в Македония работи за българщината и основа в Щип българско семейство. Така българско семейство основа в Серес и известният Стефан Веркович, издателят на „Народне песме македонски бугара“. Аз познавах неговата дъщеря, омъжена за един български офицер, Шопов.