От други семейства излязоха учени хора. От Татарчевите — двама лекари; от Ляпчевите — Андрея, който следваше още в Европа, но вече имаше име. Неговите синове не се учеха добре. Никой от тях не бе стигнал даже до Солунската гимназия. Страшна завист го обзела, която се превърнала в злосторство. Той като че ли искал да отмъсти на българщината заради пропадането на неговите лични надежди. Макар да не излизаше наяве в полза на сръбската пропаганда, знаеше се, че той подтиква към нея, и народът се отвърна съвсем от него.79 Трябва да забележа за чест на синовете му, че те бяха безучастни в тъмното дело на баща им и останаха добри българи.
За разпространение на своята пропаганда сърбите основаха в Цариград свой вестник, който се казваше „Цариградски гласник“. Издателят му беше от Охрид, на име Групчев, от семейство, познато по своето родолюбие. Напечата се също в Цариград един календар на име „Голуб“. Не съм видял „Цариградски гласник“ в ръцете на някого в Ресен. Но „Голуб“ се разнасяше по дюкяните и будеше ирония, защото сръбският език се виждаше на хората комичен. Помня, че две сръбски думи от тоя календар — „на почетку кишу“ — се разнасяха от уста на уста и възбуждаха смях. Никой не разбираше какво значат те, но звучеха забавно.
Това начало на сръбската пропаганда не будеше у никого тревога. Баща ми го смяташе като нещо, което ще пропадне. Яд го беше само, че едно от първите семейства в Ресен се е поддало за пари на срамно изкушение. Дядо ми, напротив, беше пълен с гняв. Като че ли имаше в него някакво пророческо предчувстиве за бедата, която ни се готвеше. Сръбската пропаганда, тъй подигравателно срещната, почна след известно време вече да буди безпокойство. Турското правителство разреши на сърбите да имат училища в Битолския вилает и в Солунския. Борбата с гърците още недовършена — тя продължаваше в Южна Македония, Леринско, Костурско, Воденско, Енидже-Вардарско, — ето че сега трябваше да се води борба и против сръбските посегателства. Когато тая борба се разпали, аз не бях вече в Македония, но я следях отдалече и я подкрепях със статиите си във „Вечерна поща“. Сръбските правителства си служеха с подкупи — купуваха мъртви души. Революционната организация прибягна срещу тая система, която целеше да разпокъса българската народност, до терор. Пейчиновски, бивш католически калугер, отхвърли расото и продаден на сръбската пропаганда, биде убит в Солун; Гърдан — в Охрид; един сръбски учител, на когото не зная името — в Ресен.
За това покушение в Ресен разказваше майка ми, когато дойде в София. То било извършено от някой млад човек от България, познат под името Боян. След като стрелял върху сръбския учител, той се опитал да избяга, но залутал се в улиците, защото друг път не бил идвал в града, и преследван от турските стражари, паднал убит. Целият град бил потопен в жал. Тялото му било завлечено пред конака, трябвало да се погребе, но турците били така възбудени от тая дръзка проява на революционното движение, станала сред града, че мъжете не смеели да направят това. Погребали го жените: измили му раните, турили му хубави дрехи, плакали за него и го нареждали.
Посрещането на четиримата български владици
Тежките кризи, вътрешни и външни, през които мина княжеството в първото десетилетие след Освобождението — Пълномощията, Съединението, Сръбско-българската война, превратът, контрапревратът, мъчнотиите за избирането на княз, — не позволиха на българските правителства да се занимават много с българите в Македония. Единственото, което те правеха, бе да поддържат материално Екзархията, за да може тя да продължи църковното и учебно дело в Турско. След избирането на княз и като се затвърди международното положение на България, Стамболов взе в ръцете си българския въпрос в Македония. Благодарение на приятелската политика, която водеше спрямо Турция с помощта на д-р Г. Вълкович, и доверието, което султанът имаше в него лично, той успя да издействува някои важни придобивки.
В 1890 година Портата призна официално българската народност в Турция, разреши да се издава български вестник в Цариград (тогава се основа вестник „Новини“) и се дадоха берати за двама български владици в Македония.
Идеята на Екзарх Йосиф беше най-напред да се заздравят западните граници на българския народ. Така съшо мислеха и д-р Чомаков и неговата група, когато през време на разприте с гръцката патриаршия се бореха за македонските епархии. Затова именно, когато П. Р. Славейков основа своя вестник в Цариград, нарече го „Македония“. Заздравяването на западните граници на българщината беше и програмата на Стамболов. Когато издействува два берата за владици за Македония, той, в единомислие с Екзарх Йосиф, поиска, щото тия владици да бъдат единият за Скопие, другият — за Охрид. Така се възстановяваше отчасти положението отпреди Руско-турската война. Вестта, че е издаден берат за български владика за нашата епархия, хвърли града в необикновено вълнение. Сърцата на всички трептяха от радост и нетърпение. От ресенските села, от Преспата идеха да питат кога ще пристигне той, за да го посрещнат. Аз бях тогава единадесетгодишен ученик и много жив е у мене споменът за това, което се говореше у дома.
79
Сотир Стрезовски стана явно сърбоманин и изпрати най-малкия си син, Кръстъо, в сръбско училище. Най-старият му син, Димитър, чиновник в София, доведе през 1904 година при мене своя малък брат и ми каза: „Баща ми засрами рода ни; но да спасим този млад човек. Аз нямам възможност да го издържам тук на училище; но ти имаш познати между министрите, издействувай му някоя стипендия.“ Говорих на д-р Генадиев, тогава министър на търговията и земеделието. Той му даде стипендия за земеделското училище в Садово. Повиках го да му съобщя това в присъствието на брат му Димитър и му казах: „От тебе искам две неща: да държиш здраво за българщината и като се завърнеш в Ресен, да работиш там за подобрение на земеделието.“ Той ми обеща, закле се. Обаче, покварен вече в душата си, той пак се отдаде на сръбската пропаганда.
След установяването на сръбското владичество в Македония той стана един от неговите инструменти за посърбяване на страната. Крал Александър го направи сенатор. Освен на политика, Кръстъо Стрезов се е отдавал и на грабеж. Той бил покровителят на една банда разбойници албанци, с които е делил плячката. В 1941 година поисках от областния директор в Битоля да го дигне от Ресен и да го прати някъде в пределите на България. Подир някое време обаче Габровски го върна. След девети септември 1944 година партизаните, когато слезли от гората, го убили.