Баща ми разказваше за други посрещания на владици по-рано, това на Генадий и след него на Натанаила. Генадий бил велешки митрополит.80 В 1871 година Екзархията, вече учредена, му предписала да замине временно за Охридската епархия, за удовлетворението на някои неотложни църковни треби. Неговият престой там обаче бил кратък. Евтим Спространов в своята студия „По възраждането на град Охрид“ разказва за неговото насилствено отстраняване оттам. Гръцкият владика Мелетий го наклеветил, че той дошъл да размирява населението, и една сутрин няколко жандарми влезли в къщата, дето той живеел, измъкнали го от леглото и без да му дадат време хубаво да се облече, го завели пеш в конака; оттам го натоварили на един самарен кон и под конвой го закарали в Битоля. Преди да замине, той казал на развълнуваните граждани, които отишли да го съпроводят, тия думи за утешение и бодрост: „Този, който изтърпи докрай, той ще се спаси.“
Генадий се завърнал във Велес, но поради крамоли между млади и стари — крамоли, безсилен да усмири поради тяхната острота и буйност, а може би и поради това, че бил вече стар и немощен — дал си оставката и се оттеглил в Битоля. Оттук той гледал да ръководи вероизповедните работи на Пелагонийската епархия. Във Велес той бе със султански берат, тъй като Велешката епархия беше поименно спомената във фермана за създаването на Екзархията. В Битоля той нямаше никакво църковно официално качество. Неговата дейност била обаче търпяна, тъй като предвиденият от екзархийския ферман плебисцит беше вече станал и бе установил в Пелагонийската епархия необходимото българско мнозинство от две трети. Благодарение на голямото влияние в Битоля на двамата български първенци д-р К. Мишайков и Димитър Робев валията му издал буюрлтия, която му разрешавала да излиза и вън от нейните предели за удовлетворяване на някои спешни църковни нужди.
След насилственото отстраняване на Генадий Охридско-преспанската епархия овдовя. Едва в 1874 г. Екзархията успя да издействува берат за неин владика. Изборът се падна върху Натанаил.
Разкази за посрещането на Натанаила аз бях слушал от баща си от по-ранни дни. Сега, по случай очакването на новия ни владика, той пак ги повтаряше.
Охридската епархия имала под своето ведомство зад юго-западните предели на пелагонийската четиринадесет села, принадлежащи към Леринската кааза. Делегации от разни градове отишли да посрещнат Натанаила чак до селото Острово. Дотам отишли баща ми и Георги Ляпчев. „Толкова души били дошли на коне — разказваше той, — че зад Натанаила, също възседнал на кон, представлявахме някоя конница, водена от своя началник.“ По целия път до Битоля били натрупани селяни в празнични дрехи, с децата и жените си, и хвърляли пред него зелени вейки и цветя. Когато стигнали в Битоля толкова народ имало по улиците, че за да стигне той до общината, трябвало конни стражари да му отварят път.
Посрещането в Ресен било не по-малко тържествено. Населението от града и от селата на двете Преспи — Горна и Долна — в огромни маси отишло чак на прохода при село Гявато и понеже Натанаил се бавил три-четири дни в Битоля, то го чакало, настанено като на лагер. Баща ми и Георги Ляпчев придружили Натанаила чак до Охрид. Тук посрещането е невъзможно да се опише. Било като че ли е възкръснал оплакваният патриарх Арсений и се връща от заточението си, за да седне на своя престол. Лесно е да си представим и чувствата, които са вълнували самия Натанаил. Охрид бе свързан с най-свещените му мечти. През време на Възраждането той пръв бе заговорил за възстановяването на Охридската патриаршия. На нея е посветена неговата теза за кандидат на богословието в Киевската духовна академия. Това е учено съчинение, но и пълно с душевни вълнения. Като говори за отстраняването на патриарх Арсений от престола му, той се провиква: „Ах, кое Славяно-Българско сърдце, коя Славяно-българска душа може безъ скръбъ да вспомене 1767 година 16-й ден Яаннуария, който мы Славяно-Болгаре останахме іако овцъ безъ пастыря-Отца?“. После, пренасяйки своя поглед върху бъдещето, той въздиша: „О колку бы была щастлива Българія, ако бы ся удостоила и сега й ся возврататъ законны-тъ цырковны права, за да си има и она едного върховнаго своего управителя на църковната си йерархия внетре в отечеството си и при това природнаго си Българина, а не да ся одолжени да ся покоряват на една чужда патриаршия и да приематъ от нея, щѫтъ не щѫтъ, митрополиты и епископы чуждестранны и чуждоезичны, пастиры не добры, а наемницы, които не познаватъ овцѣ-тѣ си, и кои-то овцѣ-тѣ им тѣ ги не познаватъ…“ И ето, че тоя ден дошъл! На баща ми той казал; „За тоя ден аз живях.“
80
Митрополит Генадий, деец от Възраждането и по Черковния въпрос е останал почти неизвестен. Постарах се да събера някои сведении за него, подбуден и от това, че той е родоначалникът на едно много познато семейство — д-р Никола Генадиев бе негов внук.
Генадий бил роден около 1800 година в село Подкожене, в околността на Поградец, градче на албанския бряг на Охридското езеро. Баща му се казвал Димитър Мокрянин, което ще рече, че бил дошъл от планината Мокра, която се е споменавала от някои като родно място на Самуила. Генадий бил отначало свещеник и като овдовял, се покалугерил. Той бил игумен на един манастир, станал после архимандрит, протосингел на битолския владика и в 1840 година бил ръкоположен епископ. Като свещеник той бил познат под името поп Георги Арнаутина. Но арнаутин ли е бил той в действителност? Обстоятелството, че той е роден на албанска територия, не разрешава въпроса. Когато питали еднъж дук Велингтон, победител на Наполеона при Ватерло, роден в Ирландия, дали е ирландец, той отговорил: „Ако някой се роди в яхър, не значи че е кон!“ Албанският произход на Генадий остава недоказан и поради това, че в Югоизточна Албания има и български села, пък и самото име на родното му село — Подкожене — е явно българско.
Албанец или не, Генадий се явява, като български деец още при разпалването на черковния въпрос. В 1860 година той се присъединил към българските владици, които на великденската служба отхвърлиха името на гръцкия патриарх. При все това в 1870 година Генадий бе назначен за Велешки митрополит. Щом пристигнал във Велес, се отказал от патриаршията. Към акта от 1872 година, с който се провъзгласи българската църква за независима и който е подписан от всички български владици в Цариград, и той се е присъединил, както направиха и други отсъствуващи владици.
Генадий говорел много добре и от амвона е държал речи към своето българско паство, зовейки го на борба срещу фанариотите. Една от неговите речи е запазена. Той е говорил на гръцки, защото се отправял към гъркоманите. От нея ще предам в превод някои пасажи, които свидетелствуват за неговото пламенно вдъхновение. В тях звучи нещо от трептущия дух на Отец Паисий.
Той почва с думите на пророк Иеремия: „Кой ще ми даде за главата много вода и за очите много сълзи, за да оплаквам народа си денем и нощем?“ И после продължаа: „Много пъти, господа, когато си спомня, че само ние, българите, се намираме в тъмата на невежеството и не разбираме що е добро и що е зло, и аз съм казвал тези думи на пророк Йеремия. И всеки българин, който разбира що е народност, що е вяра и що е чест, когато си спомни, че ние българите сме прочути и славни, но сме бити и грабени от калугерски ръце, тогава, ще не ще, че плаче и ще каже в себе си тези слова на пророк Йеремия: «Дано станат очите ми вечни извори на горчиви сълзи, за да оплаквам вечно народа си и да понеса неговите мъки.»“
Той канел паството си да иска български учители за децата си: „По цял свят знаят, че детето трябва най-напред да научи майчиния си език и после, ако има време, и други езици. Но ние изоставяме майчиния си език и учим децата на чужди езици — на гръцки. Учителят им преподава, но те не разбират. Както цигулката, която свири, а сама не се чува, така и поповете четат в черква по гръцки и сами не разбират. А народът седи като ударен от Бога, слуша и нищо не разбира.“
Той повдигаше гласа си против презрението, с което гърците говорели за българския народ, и посочваше неговите достойнства: „Гърците, които ни наричат варвари, нека си спомнят, че взимат просветата си от Европа, а в Европа най-образованите философи са от Бохемия и Моравия и всички те са славяни, наши братя, чисти българи. От тях крадат гърците просветата и ги обвиняват. Нека си спомнят, че в Париж се намират чисти българи — прочути лекари. Нека си спомнят, че първият учител на Гърция, учителят на учителите, е чист българин. Нека си спомнят, че днес в Цариград има много чисти българчета, малки мъдреци, които с указа на н.в. султана Абдул Азис са добра надежда за народа ни и голям страх за гърците. Най-после, ако ние сме варвари, от какво сме варвари? От злините и щетите, които ни направиха и които ни правят. Защото имахме ние патриаршия и няма 100 години откакто ни я ограбиха. И ни я ограби фанариотът патриарх Самуил, който е почитан от гърците, а от нас проклет:.. И ти, милостиви Боже, Отче наш, докога ще ни мъчиш под властта на тези, които се гаврят с Тебе, под властта на тези, които тъпчат Твоя закон?“
Накрай той зове срещу фанариотите ненавистта на българския народ и гнева божий: „Народът ги мрази и те със сила искат да се задържат между народа. За тази неправда казва пророк Авакум: «Докога ще викам, Господи, и не ще ме чуеш? Пред мене стана съденето и съдията взе подкуп и така законът бе погазен.» За тази неправда сам Бог говори чрез устата на пророк Йеремия: «Горко вам, пастири, които унищожавате и изгазвате овцете ми. Ето, аз ще ви накажа според делата ви.»
Елате сега, братя, да благодарим на вечния Бог, че с благосклонно око гледа мъките и страданията ни и силно се гневи за порочността на лошите пастири и им казва със справедливата си уста: «Жив съм и ще ви накажа за несправедливостите ви.» И ще ги накаже, не може да стане инак, защото в устата на Бога няма лъжа. И ще ги накаже, защото чашата е преляла вече, неправдите стигнаха до края и търпението на народа стигна до края. Глас народен — гняв Божи.“
Кои са тези славяни, чисти българи от Бохемия и Моравия, които той смята за най-образованите философи в Европа? Кой е този чист българин, за когото казва, че е „първият учител на Гърция, учител на учителите“? Всичко това остава загадъчно. Достатъчно е да си спомним за Раковски, за да видим как един разпален родолюбец може да търси слава за своя народ. По-разбираеми са думите му за прочути лекари „чисти българи“ в Париж.
Генадий е роден, както казах, около 1800 година и е бил, значи, възрастен, когато избухна гръцката революция. Тогава в гръцкия комитет в Париж, който се е състоял от петима членове, имало е двама българи, и двамата доктори на медицината: д-р Пиколо и д-р Александър Богориди, брат на княз Стефан Богориди. Не за тях ли е думата? Много по-ясни са думите за българчета в Цариград, мъдреци, които по ираде на султана били добра надежда за българския народ. Това се отнася явно до българските студенти в медицинската школа в Цариград.