Ученик в Охрид
Това лято беше много важно за мен. Бях свършил втори клас и трябваше другаде да продължа образованието си. Къде? Това оставаше да се определи. Брат ми Владимир тъкмо тогава бе свършил Солунската гимназия и очакваше да получи назначение от Екзархията за учител. Баща ми казваше: „Ако брат ти бъде пратен в някой град, дето има трети клас, ще отидеш с него. Инак ще постъпиш в пансиона в Битоля.“ Георги Трайчев, дългогодишен учител в Македония, разказва в своите спомени в какво напрежение са били той и колегите му, когато през лятото са чакали от Екзархията новите назначенин и премествания. Аз помня много добре това. Пощата в Ресен пристигаше един път в седмицата, в неделя. Друг път писмата се разнасяха от един разсилен, мелез от арапин, с лице, надупчено от сипаница. Но през лятото учителите и тия, които чакаха да станат учители, отиваха сами да си търсят писмата. Рано в неделя, наместо да стидат в черква, те обикаляха около пощата. Понякога куриерът закъсняваше и те стояха да чакат без обед. Тази мъчителна неизвестност се повтаряше всяка година. Тоя път тя и мене измъчваше. Най-после дойде назначението на брат ми. Екзархията го пращаше в Охрид, където имаше четвъртокласно училище. Аз се радвах, че ще отида с него, и радостта ми беше толкова голяма, че в същия ден получи назначение за в Охрид моят любим учител Трайчо Доревски.
Не помня точно кой ден беше през август, когато ние тръгнахме за Охрид. Някои приятели на брат ми и на Трайчо Доревски ни придружаваха. Всички на коне, бяхме цяла кавалкада. Минахме през Петрино. Беше чудесен ден н по целия път се пяха песни. От баща ми бях чувал, че близо до Петрино се намирало някога селото Изток, отдето водел потеклото си Юстиниян, „първият славянски цар“ — добавяше той. Че ще минем покрай такова историческо място, това вълнуваше въображението ми. Като прехвърлихме планината и се доближихме до Охрид, спряхме до едно място, което се казва Косель83. Почувствува се веднага силна миризма на сяра. Слезнахме от конете и отидохме до една голяма дупка, от която излизаше във вид на силен издих тая миризма. Трайчо Доревски ми обясни, че това е един угаснал вулкан. В Охрид ме очакваше едно голямо разочарование. Едва-що бяхме пристигнали, получи се от Екзархията писмо за Трайчо Доревски, в което тя му съобщаваше, че е преместен в Серес. Учителите в Охрид се разтичаха, накараха общината да телеграфира до Екзархията, молейки я да го остави в Охрид, но отговарът бе категоричен: да замине незабавно за Серес. Телеграмите от Екзархията и до нея тогава се пишеха на турски, тъй като по телеграфа не си служеха с латинска азбука. Запечатани ми са в паметта две от турските думи на отговора „Серѝйен сирузѐ“, т.е. веднага за Серес. Трайчо Доревски замина на другия ден.
Не се мина много време, и пристигна новият митрополит Григорий. Посрещането му беше бляскаво. Много народ излезе да го чака при входа на града. Ние учениците му пяхме „Бога вишнаго да славим“, но вече нямаше екзалтацията от предишните посрещания: един владика идеше на мястото на друг. Владиката, сподирян от голямо шествие, се изкачи по стръмния път, който води за църквата „Св. Климент“, и там се служи молебен. Напливът в църквата беше голям, но аз успях да се вмъкна в нея. Държа ли Григорий тогава някаква реч? Сигурно е държал, но това не ми е останало в паметта. Жива е прел мене обаче една сцена. Григорий седеше на своя престол и църковното пение бе за минута спряло, отведнъж се чу един глас: „Знаеш ли на кой стол си седнал?“ Един старец, дребен по ръст, сух, с брада, която като че ли беше щръкнала, му говореше, отправил своя остър поглед към него. По-нататък какво му каза, не помня. Беше кратко и натъртено. Свършваше с думите: „Здраво държи я патерйцата светаго Климента!“ Питах после брата си Владимира: „Кой бе тоя стар човек, който говори на влаликата?“ — „Пърличев.“ „Ами зашо така остро?“ — „Той всякога е остър.“
Аз бях слушал много за Григор Пърличев от баща си. Знаех, че тази песен за унищожението на Охридската патриаршия и за заточението на патриарх Арсений84, която пеехме в Ресен с такава жал, е от него. Знаех, че той е жив и живее в Охрид, и се надявах там да го видя. Разочарованието ми беше обаче много голямо, че не го видях такъв, какъвто го очаквах. Как си представлявах един поет? Не мога да кажа. Но мислех, че неговият външен изглед ще диша вдъхновеност и възвишение. А ето, че Григор Пърличев ми се яви в образа на човек начумерен, който говореше като че ли се кара, без да се разбере зашо. Разочарован бях и от вида на Григорий. Нисък, черен, той нямаше нищо от внушителността на своя предшественик. След дългото си подвижничество в Македония Пърличев, като видя България свободна, бе решил — вследствие на някои лични свади и огорчения — да напусне Охрид и замине за княжеството. Той бил най-напред учител в Габровската гимназия, след това постъпил на служба в Народната библиотека в София. Не един от българските писатели и поети са му били после приемници тук: Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров, Елин Пелин и др. Но те бяха назначени тук, за да имат свободно време да пишат. На Пърличева било възложено да прави каталога. „Преди да свърша мудната си работа, очите ме заболяха от постоянно пишене“ — разказва той. Това било през времето на Каравеловия кабинет. Министърът на народната просвета, Гюзелев, виждал, че тази изтощителна служба в Народната библиотека не е за един човек с миналото и името на Пърличева, и го изпратил учител в Битоля, отдето после Екзархията го иремести в Солунската гимназия. Там той написа своята автобиография.
84
Според едно разпространено в Охрид вярване, от рода на последния български патриарх Арсений бил известният историк Георги Баласчев.